Георги Райчев: Имало едно мече…

Към двадесетата си година постъпих войник — служих три години пионер. Живях в София, във Видин, при чудния Дунав и Бабините Видини кули. Но книгите и стиховете не забравих. Във Видин намерих добра градска библиотека и в раницата ми винаги имаше по някоя книга за прочит и чиста тетрадка и молив за писане стихове.

Уволних се. Живях пак на село, подире в Стара Загора и от юли месец 1908 година съм в София. Тук скоро изоставих писането на стихове и се залових да пиша проза — разкази. Но преди още да укрепна като писател, дойде Балканската война, подире Съюзнишката, след нея Европейската — нямат край! Аз бях през всичкото време войник в строя. Но заедно с пушката не изпуснах и писалката. Например повестта ми „Мъничък свят“ е написана на фронта през Европейската война.

През 1924 година пръв път се опитах да напиша някои разказчета за юноши и деца. Редакторите ги харесаха, но дали ще ги одобрят и обикнат и малките ми читатели, ще се разбере, когато прочетат разказчетата в тази книга. Ако ги харесат, и аз ще бъда щастлив, че съм можал да ги зарадвам с нещо.

@@София, 1945

Слушайте, аз искам да ви разкажа за едно далечно царство, в което се случиха някога много скръбни и много радостни неща. Ще чуете за страшния цар Перизана и две млади момчета, за русалския кон, за магьосника Юмрукос и чудното огледало на врачката Абияра и най-после за златната птица и двете прекрасни девойки — Омайна и Джанина, царски дъщери от царството на вечната пролет.

Някога, в далечната и чудна земя Азия имаше голямо царство, наречено царството на страшния цар Перизан. Това царство беше прочуто не само по големината си и богатствата, а и най-много със своя жесток цар.

Цар Перизан беше умен и силен цар, но и много лукав, зъл и завистлив. Не го обичаха съседите му, другите царе, не го обичаше и народът му. Дори и най-близките му, царедворците, и те се бояха от него, мразеха го и с радост биха чули за смъртта му. Но царят беше здрав и як, макар че отдавна беше прехвърлил петдесетте години.

До онова време, когато почва нашият разказ, цар Перизан беше се женил вече два пъти. Първия път, още като млад княз и наследник на престола, баща му го ожени за дъщерята на един съседен цар, негов приятел. Младата княгиня беше най-хубавото момиче и в двете царства. Но княз Перизан не можеше да се радва от сърце на добрата си и хубава невяста. Той знаеше, че не е много красив, и все му се струваше, че княгинята не го обича от сърце и че всичките й думи са лицемерни лъжи.

„Навярно — мислеше си той, — тя е обичала някой друг младеж в своето царство, по-красив от мене, и сега, когато ми се кълне в обич, все мисли за оногова. Но аз ще открия лъжата й и тогава ще разбере тя кой е княз Перизан!“

Наскоро народът празнува голям празник. И в двореца на княза имаше весело празненство. През нощта бяха поканени да свирят в двореца най-изкусните свирачи и певци. Изредиха се и всеки показа изкуството си. Най-после напред излезе млад, хубавец момък. Той беше облечен в другоземско облекло и в ръцете си държеше триструнен инструмент, какъвто никой не беше виждал дотогава в царството на княз Перизана. Младата княгиня, щом го видя, нададе тих, радостен вик, а свирецът се поклони, усмихна се и дръпна лъка тю изопнатите струни. Тихи и нежни като въздишка звуци отекнаха в смълчаната зала. А момъкът задвижи лъка по струните, изопна гърди и запя. И гласът, и песента му бяха толкова омайни, че всички затаиха дъх и слушаха унесени, макар че малцина разбираха думите, защото момъкът пееше на чужд, неразбираем език.

А когато момъкът млъкна, всички обърнаха погледи към княжеския трон. Те видяха как княгинята се изправи, простря ръце към певеца и извика нещо. После тя свали от гърдите си голяма червена роза, даде я на един от слугите и му поръча да я отнесе на певеца. В това време младият княз също скочи, спря слугата и дръпна розата от ръката му.

— Какво правиш ти?! — извика той сърдито на княгинята.

А тя му се усмихна кротко и невинно, па рече:

— Ах, мили съпруже, искам да наградя този момък за свирнята му и чудните песни. Той сигурно трябва да е от моето царство, защото и облеклото му, и инструментът, и езикът на песните са същите, каквито знам и съм слушала още от дете в двореца на моя баща.

— Аха, значи ти познаваш този певец!

— Не, виждам го за пръв път, но сега той ми е като брат — отговори радостно княгинята, като продължаваше да се усмихва все така невинно, като дете.