Георги Райчев: Имало едно мече…

Тогава царят заповядваше да бият с камшици народа, отваряше си път и се завръщаше ядосан в двореца. След такива случки по цели дни не проговорваше на царицата. Напразно го посрещаше тя радостна, смееше се и опитваше да развесели и него. А веднаж се реши да го попита от какво е недоволен.

— Не вярвах, че си толкова лукава — отвърна й царят с горчива усмивка. — Сама подбуждаш народа да ме мрази, а пък още ме и питаш защо съм недоволен!

— Какво приказваш, царю! — зачуди се младата царица и очите й се наляха със сълзи. — Какво лошо съм сторила!

— Какво ли? А когато излезем пред народа, не бързаш ли да откриеш лицето си и да се засмееш, та първа тебе да видят и после мене никой не иска да види и поздрави!

— Че нали, каквото направя, все за тебе го правя, господарю? Нали сме двамата като едно тяло и една душа?

— Не! — извика той. — Знам, че ти искаш народът тебе да обича, а мене да мрази.

Царицата заплака за пръв път през живота си и продума:

— Щом е така, царю, от днеска няма вече да се показвам пред народа. Излизай ти сам пред него, нека ти се радва и нека обича само тебе. Аз си имам Мерука, братчето си, той е моята утеха, а може скоро съдбата да ме дарува и с още по-голяма радост — рожба от сърце. Това ми стига, за да бъда най-щастлива на земята.

От този ден царицата се затвори в двореца с малкото си братче. Рядко само крадешком я навестяваше баща й, везирът, за да ги види какво правят. А наскоро царицата наистина се сдоби със своя рожба — момченце. Сега тя имаше за другари двете момченца, хубави като две ясни слънчица. Отначало царят също се зарадва, развесели се. Но той идваше при децата много рядко и те, като не го познаваха, бояха се от него и плачеха, щом го видят, че влиза в стаята им.

Един път той се ядоса и рече на царицата:

— Разбрах, че ти плашиш децата с мене и ги подсторваш да се боят от мене и да ме мразят. Затова още днес ще ги отнема от тебе и ще ги дам в по-добри ръце.

И както каза, така направи. Още на утрото дойдоха зли хора и отнеха двете деца от царица Саламина. Напразно бедната майка плака и моли цар Перизана да не я лишава и от последната й утеха. Царят се изсмя и отговори:

— Отнех ти децата, но ти оставям лютнята, смеха и песните. Ти беше ги забравила от грижи по децата, ето сега ще си ги припомниш пак и ще развеселиш с тях и мене, и царедворците ми.

От този ден горката майка беше сломена от скръб. От плач и сълзи тя изгуби съня си, не можеше да се храни, отслабна като суха вейка и най-после легна болна. Напразно баща й, везирът, идваше да я нагледва и утешава. Напразно водеше всеки ден все по-нови и изкусни лекари. Нейната болка имаше само един цяр — да й върнат двете деца. Но царят беше забранил на везира си да му говори за това. Най-сетне болната разбра, че е наближил краят й. Тя повика баща си и го закле да подкупи пазачите на децата и й ги доведат да ги целуне за сетен път. Везирът изпълни желанието й. Късно една нощ, когато царят заспа, слугите доведоха при нея двете дечица. Майката се вдигна като здрава от леглото си, прегърна двете деца — с една ръка братчето си, а с другата детето си, малкия княз Сехадина. Децата също я прегърнаха радостно и скриха личица на топлите й гърди. Дълго ги милва тя и плака, докато сълзите й измокриха косите им. А когато дойде време да се разделят, тя им зашепна:

— Мили малки мои дечица, невръстни сте още, но чуйте и дано запомните като големи думите ми. Помнете ме през целия си живот, бъдете добри и милостиви към всички хора, обичайте се като братя и помагайте си един на други, каквото и да ви се случи през живота. Тогава и аз ще бъда радостна и щастлива.

Щом тя млъкна, слугите приближиха и отведоха децата. Царица Саламина простря ръце подир тях, изписка и падна мъртва в ръцете на баща си, везира.

Когато царят узна за смъртта на царицата, не проля нито една сълза, но все пак заповяда да бъде погребана с царски почести. На погребението се стече много народ и оплака царицата. Всички тайно проклинаха цар Перизана, защото знаеха как е починала горката царица.

Двете момчета, като поотраснаха, бяха изпратени далече от двореца, при един стар мъдрец, за да ги възпита и изучи на дълбоки науки. Оттогава царят не беше се сещал да попита никога и никого за тях. Той се затвори в двореца си и дълго време никого не приемаше при себе си, нито пък се показваше пред народа. Всички помислиха, че се е разкаял вече и е решил чрез пост и молитви да изкупи греховете си.

Но един ден той повика стария везир и му обади, че е решил да си намери царица, трета — по-млада и по-хубава от двете досегашни.