Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Колко струва един такъв?

Винаги е така. Бедните никога не питат веднага колко струва най-малкият; не го правят като че от някаква особена учтивост пред смъртта и покойника. Не желаят да питат първо за най-евтиния; дали после ще го вземат, това е друг въпрос.

Не мога да й помогна, обаче камъкът струва сто хиляди марки. Жената уплашено отваря уморените си очи.

— Ние не можем да платим толкова пари. Това е много повече отколкото…

Мога да си представя, че е повече от това, което е останало от наследството.

— Тогава вземете този, малкия — казвам аз. — Или просто една надгробна плоча, а не камък. Виждате ли, тук има една — тя струва тридесет хиляди марки и е много хубава. Нали искате да се знае само къде е погребан мъжът ви, а за тая цел е все едно дали ще поставите плоча или камък.

Тя разглежда плочата от пясъчник.

— Да, но…

Жената навярно няма пари да плати наема си за следващия месец, но при все това не иска да купи най-евтиното, като че ли на умрелия нещастник сега не му е все едно. Ако по-рано му беше влезла в положението малко повече, ако се беше вайкала по-малко с дъщеря си, той може би щеше да е жив все още.

— Ние можем да позлатим надписа — казвам аз. — Тогава ще изглежда много пристойно и благородно.

— С надписа повече ли ще струва?

— Не. Надписът е включен в цената.

Това не е вярно. Но не мога да постъпя иначе; тя е като врабче в черните си дрехи. Ако поиска сега някой дълъг стих от Библията, ще загазя; за да се издълбае, ще струва повече от плочата. Тя обаче иска само името и цифрите — 1875 — 1923.

Жената изважда от чантата си куп банкноти, които някога са били смачкани, а след това всички изгладени и свързани на пачки. Въздъхвам дълбоко — предплащане! Това отдавна не се е случвало. Тя сериозно отброява три пачки банкноти. Почти нищо не й остава.

— Тридесет хиляди. Искате ли да ги преброите?

— Не е нужно. Сигурно са толкова.

Трябва да са толкова. Тя положително ги е броила няколко пъти.

— Искам да ви кажа нещо — обяснявам аз. — Ние ще ви дадем и една циментова рамка. С нея гробът ще изглежда много правилно… очертан.

Тя ме поглежда уплашено.

— Даром — добавям аз.

Блясъкът на някаква лека, тъжна усмивка минава бързо по нейното лице.

— За пръв път някой е любезен към мене, откакто се случи това. Да не говорим за дъщеря ми. Тя казва, че позорът…

Жената си изтрива сълзите. Аз съм много смутен и се улавям, че се държа като актьора Гастон Мюнх в ролята на граф Траст от „Чест“ на Зудерман в градския театър. За да се отърва от това чувство изпивам глътка ракия след като жената си отива. После си спомням, че Георг все още не се е върнал от срещата си с Ризетфелд в банката и ставам недоверчив към самия себе си; може би извърших това с жената само за да подкупя Господ. Едно добро дело срещу друго — надгробна рамка и надпис срещу тримесечна полица на Ризенфелд и порядъчна доставка гранит. Това толкова ме ободрява, че изпивам още една ракия. После виждам вън по обелиска следите на фелдфебела Кнопф, донасям кофа вода, за да ги измия, и високо го проклинам. Но Кнопф спи в стаята си като праведник.

— Само шест седмици — казвам разочарован.

Георг се смее.

— Една полица за срок от шест седмици не е за пренебрегване. Банката не искаше да даде повече. Кой знае колко ще се покачи доларът дотогава! Затова пък Ризенфелд обеща след четири седмици пак да намине насам. Тогава ще можем отново да се споразумеем.

— Вярваш ли го?

Георг свива рамене.

— Защо не? Може би Лиза ще го привлече пак насам. В банката той все още мечтаеше за нея, както Петрарка за Лаура.

— Добре, че не я видя през деня и отблизо.

— Това в много случаи е полезно. — Георг се стъписва и ме поглежда. — Но не и при Лиза. Та тя наистина не изглежда толкова зле!

— Сутрин понякога има доста големи торбички под очите. И съвсем не е романтична. Такава една яка кобила.

— Романтична! — Георг се хили презрително. — Какво пък значи това! Има много видове романтика. И у яките жени има прелести!

Поглеждам го внимателно. Да не би самият той да е хвърлил око на Лиза. Георг е особено потаен в личните си работи.

— Под романтика Ризенфелд сигурно разбира приключение във висшето общество — казвам аз. — Не афера с жената на един касапин на коне.

Георг не е съгласен.

— Каква е разликата? Днес висшето общество често пъти се държи по-вулгарно дори от един касапин на коне.

Георг е нашият специалист по висшето общество. Той е абонат на „Берлинер тагеблат“ и го чете най-вече, за да следи новините върху изкуството и висшето общество. Отлично е осведомен. Никоя актриса не може да се омъжи, без той да знае това; всеки важен развод сред аристокрацията е врязан дълбоко в неговата памет. Не бърка никога, даже след три, четири брака — като че води счетоводство за това. Георг познава всички театрални представления, чете критиките, посветен е във всичко за висшето общество на Курфюрстендам 17 17 Улица в Берлин. — Б. пр. , и не само това: той следи и международния живот, осведомен е за големите филмови звезди и цариците на висшето общество — чете филмови списания, а един познат от Англия понякога му изпраща „Тетлър“ и няколко други изящни списания. Това му оправя за дълго време настроението. Самият той никога не е бил в Берлин, а в чужбина е ходил само като войник, през войната във Франция. Георг мрази своята професия, но след смъртта на баща си трябваше да я поеме; Хайнрих беше много наивен за нея. Списанията и картините му помагат да преодолее малко разочарованието си; те са негова слабост и отмора.