Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Една вулгарна дама от висшето общество е нещо за опитния познавач — казвам аз. — Но не и за Ризенфелд. Този чиличен сатана има нежно въображение.

— Ризенфелд! — По лицето на Георг се изписва презрителна гримаса. За него господарят на Оденвелдските заводи с повърхностното му увлечение по френските дами е безнадежден парвеню. Какво знае този подивял дребен буржоа за прелестния скандал при развода на графиня Хомбург? Или за последната премиера на Елизабет Бергнер? Той даже не е чувал имената им! Георг обаче знае Гота 18 18 Има се предвид прочутият „Алманах Гота“ — генеологичен дипломатически и статистически годишник. — Б. пр. и лексикона на артистите едва ли не наизуст.

— В същност ние трябва да изпратим на Лиза един букет цветя — казва той. — Тя ни помага, без сама да знае това.

Пак го поглеждам внимателно.

— Направи това сам — отвръщам аз. — По-добре ми кажи дали Ризенфелд ни е бутнал в поръчката един полиран от всички страни кръст-паметник.

— Два. Втория дължим на Лиза. Казах му, че ще го изложим така, че тя винаги да може да го вижда. Изглежда, той държи на това.

— Можем да го поставим тук, до прозореца в канцеларията. Сутрин, когато става и слънцето го е огряло, ще й прави силно впечатление. Бих могъл да нарисувам на него със златни букви: Memento mori 19 19 Memento mori (лат.). — помни, че ще умреш. — Б. пр. ! Какво има днес при Едуард?

— Немски бифтек.

— Кълцано месо, значи. Защо кълцалото месо да е немско?

— Защото ние сме войнствен народ и даже в мирно време си накълцваме лицата на дуели. Ти дъхаш на ракия. Защо? Да не би заради Ерна?

— Не. А понеже всички трябва да умрем. Това все още ме поразява по някой път, макар че го знам от доста време.

— Това ти прави чест. Особено в нашата професия. Знаеш ли какво бих желал?

— Разбира се. Би желал да си моряк на някой китоловен кораб; или търговец на копра 20 20 Копра (малайска) — ядки от кокосови орехи. — Б. пр. в Таити; или откривател на Северния полюс, изследовател на река Амазонка, Айнщайн и шейх Ибрахим с цял харем жени от двайсет различни народности, включително черкезки; те били толкова пламенни, че човек можел да ги прегръща само с азбестова маска.

— Това се разбира от само себе си. Но освен това бих желал да съм глупак, лъчезарен глупак. Това е най-големият дар през нашето време.

— Глупак като Парцифал 21 21 Парцифал — легендарен рицар, герой на средновековни романи, тръгнал да дири мистичната чаша на свети Граал, която съдържала кръвта на Христос. — Б. пр. ?

— По-малко изкупителен. Вярващ, миролюбив, здрав, идиличен глупак.

— Ела — казвам аз. — Ти си гладен. Грешката ни е, че не сме нито истински глупави, нито истински умни. Винаги сме някъде по средата — ни рак, ни риба. Това уморява и понякога ни прави тъжни. Човек трябва да знае къде му е мястото.

— Наистина ли?

— Не — отвръщам аз. — Това ще го направи само уседнал и дебел. Но какво ще кажеш, ако тази вечер отидем на концерт като компенсация за „Червената мелница“? Ще свирят Моцарт.

— Тази вечер ще си легна рано — обяснява Георг. — Това е моят Моцарт. Върви сам. Изправи се смел и самотен срещу пристъпа на доброто. Това не е безопасно и е по-разрушително от обикновената злоба.

— Да — казвам аз и мисля за жената отпреди обед, която приличаше на врабче.

Късно следобед е. Чета семейните новини във вестниците и изрязвам скръбните вести. Това винаги ми връща вярата в хората, особено след вечери, в които е трябвало да черпим наши доставчици или представители. Ако се съди по скръбните вести, човек е напълно съвършен. В тях има само отлични бащи, безупречни съпрузи, примерни деца, безкористни, пожертвувателни майки, оплаквани от цялото семейство дядовци и баби, търговци, в сравнение с които Франциск Асизки трябва да е бил необуздан егоист, генерали, които се разтапят от доброта, човечни прокурори, оръжейни фабриканти, които са едва ли не светци-с две думи, ако се вярва на скръбните вести, земята е била обитавана от цяла орда ангели без крила. Без никой да подозира това. Любовта, която в живота наистина се среща съвсем рядко в чист вид, озарява смъртта от всички страни и е най-често срещаното нещо изобщо. Скръбните вести просто гъмжат от най-висши добродетели, от предани граждани, от дълбока набожност, от безкористна саможертва, а и опечалените знаят как трябва да се държат — те са сломени от скръб, загубата е безвъзвратна, те никога няма да забравят покойника — и това възвисява душата ни, когато го четем, и ни кара да бъдем горди, че принадлежим към една раса, която изпитва толкова благородни чувства. Изрязвам скръбната вест за хлебаря Нибур. Той е обрисуван като благ, предано грижовен, обичан съпруг и баща. Аз лично съм виждал как госпожа Нибур бяга с разпуснати плитки от къщи. И как благият Нибур тича след нея и я бие с колана си; виждал съм и ръката, която предано грижовният баща бе счупил на своя син Роланд, когато в пристъп на внезапен гняв го хвърлил от прозореца на партерното си жилище. Нищо по-хубаво не би могло да се случи на сломената от скръб вдовица от това, че най-после този изверг се сгромоляса, сполетян от удар, както печеше сутрешните хлебчета и кифли; и все пак изведнъж вече не й се вярва, че е било така. Всичко, което е сторил Нибур, е заличено от смъртта. Той се е превърнал в идеал. Човекът, който има удивителната дарба да се самоизмамва и лъже, при смъртни случаи проявява тази дарба особено силно и я нарича пиетет. Най-учудващото обаче е, че скоро започва да вярва така твърдо в това, което твърди, като че е турил плъх в една шапка и веднага след това е извадил от нея снежнобяло питомно зайче.