Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Косата й е боядисана — казва тя; изпитвам отвратителното чувство, че иска да ме утеши.

Кимам и забелязвам, че достатъчно съм се напил. Най-сетне Ризенфелд извиква келнера. Лиза си е отишла; сега и Ризенфелд иска да си вървим.

Минава доста време, докато се приготвим. Ризенфелд наистина плаща шампанското; аз очаквах, че ще остави на нас да платим четирите бутилки, които беше поръчал. Сбогувам се с Вили, Рене дьо ла Тур и Герда Шнайдер. И без това ще затварят заведението; музиката също се стяга да си отива. Всички се струпват при изходите и на гардероба.

Неочаквано се оказвам до Ерна. Нейният кавалер се блъска около гардероба и размахва дългите си ръце, за да вземе мантото й. Ерна ме измерва с леден поглед.

— Тук трябваше да те пипна! Сигурно не очакваше!

— Ти ли ме пипна? — казвам смаян. — Аз пипнах тебе!

— И с какви субекти! — продължава тя, като че не съм й отговорил. — С паднали жени! Не ме докосвай! Кой знае какво си хванал на бърза ръка!

Не бях направил никакъв опит да я докосна.

— Аз съм тук служебно — казвам й. — А ти? Какво търсиш тук?

— Служебно! — изсмива се остро тя. — Служебно! Че кой е умрял?

— Гръбнакът на държавата, дребният спестител — отвръщам аз и си мисля, че съм остроумен. — Всеки ден го погребват тук, но надгробният му паметник не е кръст, а някакъв мавзолей, наречен борса.

— И аз съм вярвала на такъв един пропаднал субект! — пояснява Ерна, като че пак нищо не бях казал. — Всичко е свършено между нас, господин Бодмер!

Георг и Ризенфелд се борят на гардероба за шапките си. Забелязвам, че неправилно съм почнал да се отбранявам.

— Слушай! — фуча аз. — Кой ми каза днес следобед, че не може да излезе, че има ужасно главоболие? И кой се кълчи тука с някакъв дебел черноборсаджия? Носът на Ерна побелява.

— Нахален драскач на стихове! — съска тя, като че пръска витриол. — Да не мислиш, че си кой знае какво, понеже можеш да преписваш стихове на умрели хора? Научи се най-напред да печелиш достатъчно пари, за да можеш да изведеш една дама според общественото й положение! До гуша ми дойде от твоите излети всред природата! Под копринените знамена на месец май! Ще се разхълцам от състрадание!

Копринените знамена са цитат от стихотворението, което й изпратих днес следобед. Вътрешно ми се вие свят, но външно се хиля.

— Хайде да не се отклоняваме от темата — казвам аз.

— Кой си отива с двама почтени търговци у дома? И кой с един кавалер?

Ерна ме поглежда учудено.

— Да тръгна нощем сама по улиците като някоя кабаретна проститутка ли? За каква ме смяташ? Да не би да мислиш, че имам желание да позволя на всеки простак да ми дрънка глупости? Какво собствено си мислиш?

— Ти въобще не трябваше да идваш!

— Така ли? Гледай ти! Иска ти се вече и заповеди да издаващ, а? Ще ми забранява да излизам, а той ще се шляе! Друго не щеш ли? Да не искаш да ти плета чорапи? — Тя се смее язвително. — Господинът пие шампанско, а за мене беше достатъчно минералната вода и бира, или някое евтино вино, на което He се знае годината!

— Шампанското не го поръчах аз! Поръча го Ризенфелд!

— Разбира се, ти всякога си невинен, ти, пропаднал даскал такъв! Какво се увърташ още тук? Аз нямам вече нищо общо с тебе! Не ми досаждай повече!

От ярост загубвам дар слово. Георг се приближава и ми подава шапката. Черноборсаджията на Ерна също се появява. Двамата си отиват.

— Чу ли нещо? — питам Георг.

— Отчасти. Защо спориш с жена?

— Не исках да споря.

Георг се смее. Той никога не се напива съвсем, ако ще да е погълнал и цяла кофа.

— Не се оставяй никога да те въвлекат в спор. Винаги ще бъдеш без всякакви изгледи за успех. Защо искаш да докажеш, че си прав?

— Да — казвам аз. — Защо? Навярно, защото съм син на германската земя. Никога ли не си убеждавал с доводи жена?

— Разбира се. Но това не ми пречи да давам добри съвети на другите.

Хладният въздух действува на Ризенфелд като някакъв мек чук.

— Хайде да си говорим на „ти“ — казва ми той. — Нали сме братя. Използуваме плодовете на смъртта. — Той се смее, пръхтейки като лисица. — Аз се казвам Алекс.

— А аз Ролф.

Нямам намерение да отстъпвам честното си собствено име Лудвиг срещу това пиянско побратимяване за една нощ. Ролф не пада по-долу от Алекс.

— Ролф? — възкликва Ризенфелд. — Какво глупаво име! Все тъй ли си се казвал!

— Имам право да се казвам така през високосни години и вечер след службата. Алекс също не е нищо особено.

Ризенфелд леко се олюлява.