Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Не палете лампата! — фучи той. — Нямате ли никакъв усет за поезия?

Промъква се на пръсти до прозореца. Лиза започва да навлича една тясна рокля през главата си. Извива се като змия. Ризенфелд сумти високо.

— Съблазнително създание! Дявол да го вземе, ама че задник! Мечта! Коя е тя?

— Сузана в банята — казвам аз. С тези думи искам деликатно да му разясня, че в момента играем ролята на старите пръчове, които я наблюдават.

— Глупости! — Пътникът с Айнщайновия комплекс не сваля очи от златния прозорец. Исках да попитам как се казва.

— Нямам представа. Виждаме я за пръв път. Днес на обед още не живееше тук.

— Наистина ли?

Лиза е облякла роклята си и я оправя с ръце. Зад гърба на Ризенфелд Георг налива на себе си и на мене. Гаврътваме чашите до дъно.

— Жена от раса! — казва Ризенфелд, който продължава да стои залепен на прозореца. — Дама, това се вижда. Навярно французойка.

Лиза, доколкото знаем, е чехкиня.

— Може да е госпожица дьо ла Тур — отвръщам аз, за да раздразня още повече Ризенфелд. — Вчера чух някъде тук това име.

— Виждате ли! — Ризенфелд се обръща за миг към нас. — Нали казах, че е французойка! Това се вижда веднага, в нея има нещо — je ne sais pas quoi 15 15 Не зная какво. — Б. пр. He намирате ли и вие, господин Крол?

— Вие сте познавач в тези работи, господин Ризенфелд.

Светлината в стаята на Лиза угасва. Ризенфелд гаврътва ракията си в стиснатото гърло и пак притиска лице към прозореца. След малко Лиза се показва на пътната врата и тръгва надолу по улицата. Ризенфелд гледа подире й.

— Очарователна походка! Не ситни, а върви с широки крачки. Снажна пантера! Жени, които ситнят, разочароват. Но тази… за нея гарантирам!

Докато Ризенфелд говореше за снажната пантера, изпих бързо още една чаша. Потънал в стола си, Георг се хили беззвучно. Постигнахме това, което искахме! Ето че Ризенфелд се обръща. Лицето му просветва като бледа луна.

— Светлина, господа! Какво чакаме още? Напред в живота!

Ние го следваме в тихата нощ. Гледам втренчено жабешкия му гръб. „Де да можех и аз така лесно да изплувам от моите сиви часове, както този илюзионист“ — си мисля със завист.

„Червената мелница“ е претъпкана. Едва намираме свободна маса, много близо до оркестъра. Музиката и без това е доста шумна, но на нашата маса е просто оглушителна. Отначало крещим в ушите си това, което искаме да си кажем; после се задоволяваме със знаци, като трио глухонеми. Дансингът е така препълнен, че хората едва могат да се движат. Но Ризенфелд не се разтревожва от това. Той съглежда на бара една жена в бяла копринена рокля и се стрелва към нея. Гордо я тласка с изпъкналия си корем по дансинга. Тя е с цяла глава по-висока от него и отегчено гледа отгоре към салона, украсен с балони. Но долу Ризенфелд клокочи като Везувий. Хванал го е неговият бяс.

— Какво ли ще стане, ако му сипем ракия във виното, за да се натряска по-бързо? — казвам на Георг. — Този приятел фирка като смок! Това е петата ни бутилка! Ако продължава така, след два часа ще фалираме. Вече изпихме няколко надгробни камъка — пресмятам аз. — Дано не домъкне на масата този бял призрак, че да поим и него.

Георг клати глава.

— Това е бар дама. Тя трябва да се върне на бара. Ризенфелд се появява отново. Той е зачервен и изпотен.

— Какво е всичко това в сравнение с магията на фантазията? — ни изкрещява той през шума. — Действителност, която можеш да докоснеш с ръка! Но къде остава поезията? Прозорецът на фона на тъмното небе тази вечер — това беше просто мечта! Такава жена… Нали разбирате какво искам да кажа?

— Ясно — крещи на свой ред Георг. — Това, което човек не може да получи, винаги изглежда по-хубаво от онова, което има. В това се крие романтиката и идиотщината на човешкия живот. Наздраве, Ризенфелд!

— Аз не исках да се изразя толкова грубо — вие Ризенфелд срещу фокстрота „Ах, ако узнае Петрус“. — Аз мисля по този въпрос по-нежно.

— Аз също — отвръща с рев Георг.

— Искам да кажа — още по-нежно!

— Добре, толкова нежно, колкото искате!

Музиката преминава към усилено кресчендо. Дансингът прилича на пъстра сарделена кутия. Изведнъж изтръпвам. Притисната в лапите на една облечена маймуна, моята приятелка Ерна се промъква вдясно през танцуващото множество. Тя не ме вижда; но аз още отдалеч съзирам червените й коси. Увиснала е безсрамно на рамото на един младеж — типичен гешефтар. Седя неподвижен, но имам чувството, че съм погълнал ръчна бомба. Тук танцува тя, гадината, на която са посветени десет стихотворения от моята още неиздадена стихосбирка „Пепел и звезди“, а мене от една седмица ме лъготи, че й забранили да излиза поради някакво малко мозъчно сътресение. Паднала била в тъмнината. Паднала, разбира се, но върху гърдите на този младеж, облечен в двуреден смокинг и с гравиран пръстен на лапата, с която е подпрял Ерна през кръста. А аз, глупакът, и днес следобед й изпратих розови лалета от нашата градина с едно стихотворение от три куплета, озаглавено: „Майската молитва на Пан 16 16 Древногръцко горско божество. — Б. пр. “. Ами ако го е прочела на този спекулант! Представям си как и двамата се превиват от смях.