Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— За какво искате да пием? — питам аз.

Обикновено се пие за здраве и добри сделки. При нас това е малко трудно. Ризенфелд е крайно чувствителен; той твърди, че при сделка за надгробни камъни подобно нещо е не само парадокс, но и пожелание да умрат колкото се може повече хора. Все едно да се пие за холера и война. Оттогава предоставяме на него да измисля формулировката.

Той ни поглежда накриво с чаша в ръка, но не проговорва. След малко ненадейно запитва в полумрака:

— В същност какво означава време?

Георг учудено оставя чашата си.

— Пипер на живота — отвръщам аз равнодушно. Този стар нехранимайко не може така лесно да ми излезе на глава със своите номера. Не напразно съм член на Верденбрюкския клуб на поетите; ние сме свикнали с големите приказки.

Ризенфелд не ми обръща внимание.

— Какво мислите вие, господин Крол? — пита той.

— Аз съм прост човек — казва Георг. — Наздраве!

— Времето — упорствува Ризенфелд, — времето, този безспирен поток… не нашето въшливо време! Времето, тази бавна смърт.

Сега и аз оставям чашата си.

— Мисля, че е по-добре да запалим лампата — казвам аз. — Какво вечеряхте, господин Ризенфелд?

— Дръжте си устата, когато говорят възрастни хора — отвръща Ризенфелд и аз забелязвам, че за момент не съм внимавал. Той не иска да ни слиса: мисли, каквото казва. Бог знае какво му се е случило следобед! На драго сърце ми се иска да му отговоря, че времето е важен фактор за полицата, която трябва да подпише, но предпочитам да си пия ракията.

— Сега съм на петдесет и шест години — казва Ризенфелд. — Но още си спомням времето, когато бях на двайсет, като че беше само преди няколко години. Къде се е дянал целият този промеждутък? Какво става? Един ден се събуждаш и виждаш, че си стар. Как е това при вас, господин Крол?

— И при мене е горе-долу така — отвръща Георг миролюбиво. — Аз съм на четирийсет, но се чувствувам като на шейсет. Войната ме направи такъв.

Лъже, за да подкрепи Ризенфелд.

— При мене е по-иначе — обяснявам аз, също за да притуря своята лепта. — Пак поради войната. Бях на седемнайсет години, когато отидох на фронта. Сега съм на двайсет и пет, но се чувствувам все още като седемнайсет. Като седемнайсетгодишен и седемдесетгодишен! Войниклъкът ми открадна младостта.

— При вас това не се дължи на войната — отвръща Ризенфелд, който изглежда днес иска да си го изкара на мене, защото времето, бавната смърт, още не ме е сграбчило така, както него. — Вие просто сте изостанал умствено. Напротив, войната даже ви е направила преждевременно узрял; без нея днес все още щяхте да бъдете на равнището на дванайсетгодишните.

— Благодаря — казвам аз. — Какъв комплимент! На дванайсет години всеки човек е гений. Своята самобитност той загубва едва когато настъпи половата му зрялост, на която вие, гранитен Казанова, толкова много държите. Но тя е твърде еднообразен заместител на изгубената свобода на духа.

Георг налива отново. Виждаме, че тази вечер ще е тежка. Трябва да измъкнем Ризенфелд от бездните на мировата скръб, а никой от нас няма желание да се впуска тази вечер във философски плиткоумия. Най-приятно щеше да ни бъде да седим тихо, без да говорим, под някое кестеново дърво и да изпием бутилка мозелско вино, вместо да тъгуваме с Ризенфелд в „Червената мелница“ по неговата изгубена мъжка зрялост.

— Ако се интересувате от реалността на времето — казвам с лека надежда, — мога да ви въведа в едно дружество, където ще срещнете само специалисти по този въпрос-в клуба на поетите от нашия любим роден град.

Писателят Ханс Хунгерман се занимава надълго и широко с този въпрос в едно още неотпечатано произведение от около шестдесет стихотворения. Можем веднага да идем там; всяка неделя вечер има заседание, което завършва с весела част.

— А жени има ли?

— Разбира се, че не. Жените, които пишат стихове, са също като смятащите коне. То се знае, с изключение на ученичките на Сафо.

— В какво се състои тогава веселата част? — логично пита Ризенфелд.

— В това, че ругаем другите писатели. Особено преуспелите.

Ризенфелд изсумтява презрително. Вече искам да се откажа, когато насреща прозорецът в къщата на Вацек пламва като осветена картина в някой мрачен музей. Виждаме Лиза зад пердетата. Тя тъкмо се облича и на нея няма нищо друго освен един сутиен и много къси бели копринени гащи.

Ризенфелд свирва през нос като лалугер. Мировата му скръб изчезва изведнъж. Аз се изправям, за да запаля лампата.