Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Какво става с вас? — реве Ризенфелд. — Лошо ли ви е?

— Горещо! — на свой ред рева аз и чувствувам как по гърба ми се стича потта. Обзема ме ярост; ако Ерна се обърне, ще ме види изпотен, изнервен, но сега на всяка цена бих искал да обмисля как да си дам вид на студен и спокоен светски човек. Бързо избърсвам лицето си с носната кърпа. Ризенфелд се хили безжалостно. Георг вижда това.

— И вие се потите здравата, Ризенфелд — казва той.

— При мене е съвсем другояче! Това е потта на желанието за живот! — реве Ризенфелд.

— Това е потта на отлитащото време — кряскам ядовито аз с пресипнал глас и усещам как потта се стича солена в ъглите на устата ми.

Ерна се приближава. Тя блажено е вперила очи отсреща към музиката. Аз придавам на лицето си леко учудено, самоуверено усмихнато изражение, а през това време потта размеква яката ми.

— Какво ви е? — крещи Ризенфелд. — Изглеждате като лунатично кенгуру!

Не му обръщам внимание. Ерна се е обърнала. Отправям хладно очи към танцуващите и ги разглеждам, сякаш току-що съм се пробудил, преструвайки се, че случайно съм познал Ерна. Лениво повдигам два пръста за поздрав.

— Той е побъркан — реве Ризенфелд през синкопите на фокстрота „Небесен баща“.

Не отговарям. Наистина съм онемял. Ерна въобще не ме забелязва.

Най-после музиката спира. Дансингът бавно се опразва. Ерна изчезва в една ниша.

— Вие преди малко на седемнадесет ли бяхте, или на седемдесет? — реве Ризенфелд.

Тъй като в този момент музиката е замлъкнала, неговият въпрос силно прокънтява в салона. Няколко десетки души поглеждат към нас и даже Ризенфелд се стресва. На мене ми се иска да се мушна под масата; но след това ми хрумва, че хората, които са тук, могат да сметнат въпроса на Ризенфелд просто за някакво предложение за продажба, и затова отвръщам студено и високо:

— Седемдесет и един долара парчето и нито цент по-долу.

Моят отговор мигновено възбужда интерес.

— За какво става дума? — пита един мъж с детско лице от съседната маса. — Винаги се интересувам от добри обекти. Разбира се, в брой. Казвам се Ауфщайн.

— Феликс Кокс — представям се и аз, радостен, че мога да дойда на себе си. — Обектът беше двайсет бутилки парфюм. За съжаление господинът отсреща вече ги купи.

— Шт! — подканва към тишина една фалшива блондинка.

Програмата започва. Конферансието говори глупости и се ядосва, понеже вицовете му не предизвикват смях. Дръпвам стола си назад и се скривам зад Ауфщайн; конферансиетата, които атакуват публиката, обикновено ме избират за прицел, а пред Ерна днес това ще бъде излагане.

Всичко върви добре. Конферансието се оттегля недоволно, а кой застава там изведнъж в бяла булченска рокля с воал? Рене дьо ла Тур. Намествам се с облекчение на предишното си място.

Рене започва своя дует. Скромно и срамежливо, с висок сопран, тя изчуруликва като девица няколко стиха; след това се обажда нейният бас и веднага предизвиква сензация.

— Как намирате дамата? — питам Ризенфелд.

— Дамата я бива…

— Желаете ли да се запознаете с нея? Госпожица дьо ла Тур.

Ризенфелд се сепва.

— Дьо ла Тур? Да не би да твърдите, че тази абсурдна игра на природата е магьосницата от прозореца срещу вас?

Тъкмо се каня да потвърдя, за да видя как ще реагира той, но забелязвам нещо като ангелски ореол около слонския му нос. Без да говори, той посочва с палец към входа.

— Там, отсреща, ето я там! Каква походка! Веднага можеш да я познаеш!

Ризенфелд има право. Лиза е дошла. Тя е в компанията на двама грохнали дъртаци и се държи като дама от най-изисканото общество; поне според представите на Ризенфелд. Изглежда като че едва диша и слуша кавалерите си разсеяно и надменно.

— Прав ли съм? — пита Ризенфелд. — Не се ли познават жените веднага по походката?

— Жените и полицаите — казва Георг и се хили; но той също поглежда одобрително към Лиза.

Започва вторият номер от програмата. На дансинга застава една акробатка. Тя е млада, има дръзко лице, малък нос и хубави крака. Танцува някакъв акробатичен танц, със салта, стойки на ръце и високи скокове. Ние продължаваме да наблюдаваме Лиза. Тя сякаш би предпочела на драго сърце да напусне заведението. Разбира се, това е привидно; този е единственият нощен клуб в града; другите заведения са кафенета, ресторанти или кръчми. Затова тук човек може да срещне всекиго, който има достатъчно кинти, за да дойде.

— Шампанско — тръби Ризенфелд с глас на диктатор. Аз се стряскам, а и Георг е загрижен.