Тринайсетте цвята на дъгата

Разказвачът-По обещава да размисли над предложението, приятелите се спускат. Избледнява космическото великолепие, въздухът става по-ароматен и градското зарево по-жарко. Тимоти помага на Едгар да се приземи, сгъва мраморните механизми и — тих, с очи като у ослушваща се птица — изчезва в нощта. Връщайки се, По разсъждава напрегнато. Да се съгласи на пътешествие към загадъчни бездни? Но нима човешките идеали трябва да се търсят по други планети? Нима народите ни нямат енергия да ги откриват, още по-неподозирани и възвисяващи, на собствената си твърд, нищо че цивилизацията на нея временно тъне в упадък? И допустимо ли е образецът да се разпространява като мода; неизстрадан, да се привнася отвън, от съмнителни далечини, където законите на Прекрасното могат да ни бъдат съвсем чужди? Питаше се дали не трябва да литне в екипаж, съставен от разнообразни специалисти, да се погледне на Вселената от всякакви ъгли, стига самотни герои.

Той съзнаваше добре релативизма на новия замисъл: крилата са просто рамка към Място, което го няма никъде, за чийто строеж ще изхожда от познатите неуспехи и победи. Не искаше да се получи някаква естетска или потребителска утопия, мечтаеше да разгърне всеобемни контури на бъдещето пред Земята. Ала го тревожеха и грапавият ентусиазъм на първоначалните наброски; апетитът на оформящите се картини, които алчно засмукват детайли; приказното дърво на хрумванията, обсипано със сладостно-зрели, със зелени и с мухлясали плодове…

Напразно Тимоти Смайлс ще чака да му се обадят.

Разбира се, По би могъл да сътвори убедителни, примамливи визии на зареяни системи; астрономията му бе в кръвта — самият полет би му дал отлични възможности за изява на въображението; и в „Еврика“, неговата последна книга, учените щяха удивени да напипват постайнщайновски характер на мисълта. Но с подобна трактовка нямаше ли да гони гримирани призраци и най-вече да обиди своята вяра в човечеството, макар днес да живееше окаяно въпреки гения си? Как щяха да преценят такъв разказ поколенията, разлистили теченията на старата преса, в която повечето думи кръжат досущ като пумпали и личи, че мнозина автори не са намерили свободно време даже да помислят! Трябваше още да износва сюжета и внушенията му, да се отърси от колебанията. Първо нека да свърши „Маяк“, после ще навлезе във вълните на нова проза.

Изникнаха мачтите на Балтимор.

Търговците и чиновниците се събуждаха, физиономиите им имаха израз на абсолютно учудване от мнимото си величие. Хората се блъскаха около багажа — изтрезнели пияници със землиста кожа; спекуланти, ангажирали по някоя пъргава проститутка; комарджии с треперещи ръце; работници, скътали във вързопите останки от лаконична закуска. Показаха се складовете, доковете и канторите на балтиморското пристанище, безвкусно нашарените врати на моряшки кръчми. Колелата на парахода задрямваха в масленозеления залив, корабът лениво акостираше, докато Едгар наблюдаваше един гигантски фабричен комин, бълващ гъст дим. Пепелявите му тухли го правеха да изглежда люспест, болезнено-жив, халюцинативен: кошмарно гърло на Демона на Машините, забравил кой го е родил. Зад него облаците напомняха полуизтляла карта с прашните древни морета на Доброто и Красотата, които той се мъчеше да нарисува с вечни линии. Артистът с тромпета засвири весел маршов привет към града (обаче писмената върху хълма от притчата вещаеха: тревога). Пътуването усили умората му; нуждаеше се от дълъг, дълъг отдих и пак, както рицарят, търсещ безсмъртно Елдорадо, да се понесе.

Беше 29 септември 1849 година.

През този ранен следобед Едгар По остави куфара си на съхранение в пристанището. Смяташе вечерта да потегли за Филаделфия, където отново да пробва шансове за свое списание, а сега — кратка разходка, разсейване плюс чашка бренди, за да се окопити. Без да бърза, се измъкна от кладенците на пристанищните улици, от разноезичната им суетня, гниещи боклуци и мириси на презокеански стоки, подразнили го с винаги будния у него напор към далечни земи, все по-жестоко неосъществим. Предизборни плакати връз огради и къщи го приканваха да гласува за ведро и доверително ухилени лица, за които знаеше само, че няма да изпълнят шумните си обещания. Устните му се свиха с погнуса. Всеобщото избирателно право в Америка улесняваше мошениците; всяка партия, която не се свени от подлости, можеше да пожъне колкото си иска гласове; никой не ще й попречи, нито пък разобличи. Пфу! И той продължи да плъзга взор по плакатите сякаш върху детински цапаници.