Тринайсетте цвята на дъгата

Бяха го наранили с възванието да се жертват за него средства. Не бе просяк, дано адът влезе в тях! Дори смазан от глад, запазваше благородна вътрешна осанка. Считаше, че за заслуги към културата правителството може да му отпусне помощ. Защо въобще се беше надявал, щом разбираше, че демокрацията на „ам’риканците“ е гнусна, с жлъчката на бик, със сърцето на хиена и мозъка на паун? И Тъмата, и Тлението, и Червената смърт придобиха безгранична власт.

Ха! Преди той имаше периоди на подем — засмян по юношески, с искрометни като пунш мустаци, разпростираше по слънчевата градина новите си опуси, написани на тесни рула. Ала винаги минаваше за „нежелан маниак“: при осиновилия го търговец Алън, в университета, при военните (там се прикри под фамилията Пери и наруши съзнателно устава, та да го изключат), в ненаситно-дръзката любов към Прекрасното. По палубата пъстрееха фасове, рижи обелки от ябълки, закоравяващи трохи; картоиграчите се караха, проститутките лаеха и пияниците се свличаха с отнет разсъдък; джентълмените край комина не бързаха да изчерпят възторга си от котешките опашки — „Три реколти в годината, приятелю!“, и живата реклама. Един странстващ артист изливаше през тромпет мека, пронизителна мъка.

Гений и демон на корабното сборище, главата му натежаваше, в дълбочините на паметта му досущ като сенки на феи тънеха-изплуваха сюжети от стари разкази, камбанно стенещи строфи.

Лигейя, Улялюм, Аннабел Ли — техните съдби го облъхваха с жарък разреден въздух, с остра, сладостна и тръпчива вълшебност. Той се опита да надвие завлеклите го обстоятелства, грапавините в своя характер на избраник, не спря и не смяташе да спира. Не секна онзи огън, дето го правеше прям, рицар в дружбата; бистър бе ентусиазмът, с който пожела да се сражава за свободата на Полша; стремежът му към тайните на душата и науките поразяваше.

Вълните отливаха в синьо-зеленикаво: някъде под погледа на По се зараждаше епопеята на капитан Немо, водните течения предусещаха устремения „Наутилус“. И Жул Верн щеше да продължи приключенията на Артър Гордън Пим. Едно облаче напомняше апарата на Кейвор; скоро щеше да се роди Уелс, за да ни покаже с наистина повска сила на подробностите и фантазията „Война на световете“. Обвя го долетял отдалеч — от век, където често се пренасяше с утопиите си — вятър; и едва чут глас, сякаш плисък на извор, му прошепна знаменити имена: Ефремов, Бредбъри, Лем, Симънс. Неговата душа заслужаваше да се наслади от всеобхватната панорама на обществата от Великия пръстен; да се рови в древните шушнещи фолианти на „Марсиански хроники“, из чиито завои героите му щяха да оживеят като символ на мечтата; да се обгръща в соларистична зора, в която Океанът ще пресъздава моделите на космическото му проникновение; или пък да скита из мистериозната планета, наречена по старогръцки Хиперион и озарена от изобилни метеоритни дъждове.

Вече наближаваха Балтимор.

Камбанката на предната палуба ръсеше безспир сомнамбулни заклинателни трели, капките влага по медните обковки се бяха изпарили под отскочилото нависоко слънце. И царственият разум на Поезията още възсядаше престола си. Небето сияеше лазурно като око на гриф. Откъде се сети за това? А, да, „Сърцето изобличител“. Нерви — опънати до скъсване — нерви. Трябваше да се устоява. Той предвиди алиенацията в машинизирания човешки мравуняк, черните серии на ужаса, научно-художествената проза. В Ричмънд му хрумна идея за разказ. Искаше да го напише, щом свърши „Маяк“, чието начало, заедно с други ръкописи, шумолеше из куфара му. Както в „Сърцето изобличител“, и в новата история щеше да има старец, но съвсем различен.

Спомни си един от сътрудниците на „Греъмс Мегъзин“ (някога Едгар редактираше това списание). Ето кой ще му послужи за прототип. Даже измисли псевдонима, с който героят представя обработките си на древногръцки митове: Тимоти Смайлс, име, ухаещо на коледен пай от детството. Повествователят — в когото ще диша много от самия По — пускаше в своето издание легендите на Смайлс. У него така се бяха смесили езиковият талант, честолюбието и леността, че старецът твърде рядко даваше преводи, ала в тях нямаше нито едничък суров ред.

Примижал си нарисува бъдещия образ. Висок около шест фута костелив мъж с очи, закръглени от спотаено напрежение като у ослушваща се птица. Винаги носи мрачни, синьо-черни костюми, неизменно украсени с вратовръзка във финия жълт тон на бяла череша. Веднъж, въпреки стеснителността си и угрозата от присмех, преводачът му поверява дълго премълчаван секрет: бе конструирал крила! И дано разсее недоверието му, една надвечер Смайлс го завежда в крайградското поле.