Величка Настрадинова - За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

И внезапно весели огънчета пламнаха от зениците й:

– Пък какво ли съм се запритеснявала, всъщност, за света и живота? Свят светува. А на животът му се живее. На мен пък ми е интересно. Нà, всеки ден стават чудеса! Отде ли й дойде наум на Маца Писанска да проговори? И то със загадъчни мистични речи: „Правят Триумвират“. Как й се побра в устата? Но… всъщност… ние говорехме за този Триумвират…

– По-точно, ти нарече така тримата велики избраници на човечеството.

– Все някой трябваше пръв да свърши тази работа — измърмори Марта. — И какво от това? Да не би да е обидно? И кои са те, та ще се обиждат, без да ме познават?

– Сигурна ли си, че не те познават?

– Е, може и да са ме слушали, мен кой ли не ме е слушал — с преднамерена комична гордост вирна брадичка Марта. — Но хайде, изплюй камъчето. От час и половина се опитваш да ми кажеш нещо удивително, а все не можеш.

– Няма нищо удивително. Първият измежду равните е Александър С.

Марта възторжено плесна с ръце и обясни:

– Ако ми подхождаше и ако не ме мързеше, бих изпълнила танца на победата и радостта, широко разпространен сред племето Онго-бер. Браво, браво. Това човечество най-после е разбрало кои са достойните му представители. Но впрочем, кои са другите?

– Професор доктор Беля и госпожица Вещицата, пардон, госпожа V.

– Че защо тогава Александър ще бъде пръв?

– Защото името му почва с буквата А — с безизразен глас поясни Матев.

– Моля, когато ще ме съсипваш, прави го по-внимателно — недоволно каза Марта. — Днес ми поднасяш баналности по един такъв начин, като че ли ми съобщаваш епохални открития. И госпожа V, и Белята, и Александър отдавна направляват света, всеки според умението и силите, с които разполага.

– Но никога не са го правили заедно, с обединени усилия и никога не са били упълномощавани официално да го вършат.

– И мен никой никога не ме е упълномощавал, пък колко работи съм свършила! — похвали се Марта съвсем детински. — Що ли не направя аз един списък на чудесата, които са се стоварвали върху бедната ми главица?

– Ти самата си едно чудо чучулато. Господ да ми е на помощ…

– О, той вече споменава Господа! Напредък! — отбеляза Марта и продължи: — Какво толкова ми е чудесното? Че майка ми ме е родила след петдесет и петата си година и след като цялата съвременна медицина е била категорично убедена, че такова нещо въобще не може да й се случи? Ами нà, случва се понякога. А моят възхитителен баща…

– Мартичка, не ми напомняй рода и произхода си. А ако държиш да притежаваш документация за тъй наречените твои чудеса — моля! — те са широко отразени в творчеството ми.

– Като че ли — да… Но… доста хаотично. А някои дори не са използвани. Например случаят с болните от фиторея. Докато ескулапите си блъскаха главите над серуми и всякакви други церове, аз взех, че си разказах сънищата на професор Жлебински и той изведнъж се сети, че неговият апарат „Актинос“ може да въздейства чрез лъчите си…

– Мартичка, какво те е прихванало днес? Ти нямаш обичая да се самоизтъкваш, нито пък се впускаш в спомени. Наистина, отде у тебе това странно поведение?

– Сигурно си има причина. Засега не мога да я открия, но се надявам, че тя сама ще се покаже.

– Като мишка из брашно! Аз веднага мога да ти съобщя повода за твоето скрито раздразнение, което взема у тебе вид на хлапашко перчене. Ти дълбоко в себе си си засегната, че не си измежду тези трима велики. Намираш, че си помогнала на човечеството в съдбовно важни моменти, а то, представете си, никак не е забелязало и не храни и капка благодарност към неговата спасителка Марта Матева.

– Матьо — разтревожена го прекъсна Марта — Матьо, знаеш, че не съм преславна. Наистина ли мислиш така за мене?

– Това е съвсем различно — не отстъпи той. — Ти имаш достатъчно слава, отдавна не й се радваш, нито я забелязваш. Но считаш, че не е справедливо твоите заслуги към човечеството да бъдат подминавани. А не може да е другояче, тъй като те не са известни никому. Е, може би на мене и на още пет-шест души. Освен това, каква заслуга беше например твоето непростимо лекомислие при срещата ни с доброжелателно настроените извънземни? Те искаха да помогнат на хората, те ни разрешиха да им зададем един въпрос, който е от капитално значение за човечеството. И докато моят мозък щеше да се разпадне от напрежението да прецени кое е най-важно, ти безгрижно ги попита как би изглеждало животинче с име Ушо-Кожушо. И тъй, аз изгубих съзнание, възстановявах се шест месеца, а ти получи фигурка на животинче, което би могло да носи името Ушо-Кожушо.