Величка Настрадинова - За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

Сега започнете пак да мислите. И се запитайте разумно ли е да очакваме, че реките ще разтворят неограничено количество боклук, атмосферата ще поеме колкото е необходимо отровни газове, а след всеки военен конфликт ще има достатъчно оцелели да започнат отначало. Какво би трогнало хората да се замислят, че Земята не може да поддържа безмерна алчност, прекомерно бездушие и абсолютна глупост от страна на уж най-еволюиралия населяващ я вид?

Песента на Марта? Музиката на Винех и романите на Матьо? Науката на Триумвирата? Достатъчно ли е? Явно не. От почти едно столетие учените се опитват да кажат на хората, че планетата Земя е затворена термодинамична система. Ако вътре в нея се произвежда зло и то не се премахва по някакъв начин, злото и последствията от него ще се натрупат. И ще ни затрупат. От много повече столетия художници, писатели и музиканти се опитват да доведат Ренесанс в мисленето на хората, да ни покажат красотата в „да бъдем“, а не „да имаме“.

Добрия край го има само в приказките. Той е художествен похват, измислен, за да заспят децата, без да ги е страх от нощта. И децата ще спят, докато възрастните се въртят в леглата, понеже ги е страх от утрешния ден. Вместо да се запитат как да вървят нататък, към добрия край, и отвъд.

Веселина Василева

– Това, че са трима, не подлежи на съмнение. Но дали са велики наистина? — каза певицата Марта Матева. — То и за мене приказват, че съм велика.

Нейният благоверен съпруг, Матьо Матев — известен не само като писател, но и като безмерно сговорчив и търпелив човек, реши да поясни:

– Те са тримата избраници на човечеството, Мартичка…

– Триумвират — отсече Марта. — Открай време нямам доверие на триумвиратите. Все някак си от трима остават двама и се сбиват накрая. Виж Помпей и Цезар, виж Марк Антоний и Октавиан Август.

– Какво да ги гледам — кисела усмивка „украси“ устата на Матев. — Ти, Мартичке, въобще не признаваш времето. За Цезар и Антоний говориш, като че са ти били състуденти, а не дай си боже, въпросът да опре до Жана д’Арк или Бернар Диас дел Кастильо, с тях си била в най-близка дружба още от детската градина.

– Ти пък си много… едностранчив. Възприемаш отношения само с живи хора. А обективно погледнато, колко са приятелите ни измежду съвременниците? Десет, двайсет… хайде, да речем — сто души. Докато всред мъртвите те са хиляди. Кой ти е създал азбука, за да пишеш и да се препитаваш по този начин? Свети свети Кирил и Методий. Кой ти е изработил вкус и стил? Омир, Данте, Бокачо, Рабле…

– Стилът ми е доста различен от този на Рабле — успя да вметне Матев.

– Добре де, хайде да не търсим точно кой те е поучавал. Аз за себе си мога да кажа само, че не бих могла да бъда това, което съм, без Гвидо д’Арецо, Бах, Моцарт, Перголези, Вагнер, Верди и… и… и най-вече без моя любим, обожаван Алесандро Скарлати.

– Да. Най-изящният, прекрасният, божественият Алесандро Скарлати, който на всичко отгоре е красив почти колкото Александър С.!

– Твоите ревности би трябвало вече да стихнат. Ние сме съпрузи на почтена възраст, със син-годеник и почти пълнолетна дъщеря.

Тук вече Матев не издържа. Скочи иззад „патриаршеския трон“ — така Марта наричаше стола до писалището му, заразхожда се из кабинета и захвана да излага становището си:

– А как, моля, да стихнат, когато жилището ни е пълно с цветя, изпратени от твоите обожатели?

– И какво? Обичат ме хората, пращат ми — безгрижно отвърна Марта.

– Препрочутият професор доктор Беля е готов да прелети Индийския океан, за да дойде да вечеря с тебе…

– С нас — уточни Марта. — И у нас.

– Току-що споменатият Александър С., който бил красив почти колкото Алесандро Скарлати, пристига от друг континент, за да падне в нозете ти…

– А чий приятел е Александър — мой или твой? — попита Марта с най-невинен глас, престана да поглежда с любопитство през прозореца, насочи се към терасата и оповести:

– Гледай я ти моята приятелка Маца Писанска. Хвана си плячка и на всичко отгоре има горещото желание да ми услужи с тази мишка или поне да ми я даде назаем за малко…

Матев обиден изръмжа:

– Непоносимо е! От двайсет и пет години се опитвам да проведа един нормален разговор със собствената си жена и това никога не ми се е удало.

– Не си единственият мъж, който вопие по този повод — констатира Марта, излезе на терасата и захвана „да засрамва“ котката: — Я се погледни! Такава си хубава, шарена и голяма! И да се полакомиш за едно ситно, сиво и глупаво мишленце! Настоятелно те съветвам да го пуснеш, ако все още държиш на мнението ми, разбира се. И не ти ли идва наум, че ме злепоставяш? Искаш цял свят да помисли, че не те храня достатъчно.