Стивън Ериксън - Сакатият бог

Девица, открадната корона, скъпоценното око на богиня. А какви разкази за подвизите си заплитаха, нали? В онези дълги зими, когато сякаш сивото болнаво небе искаше да рухне върху целия град, да го съкруши завинаги, те живееха и умираха в бляскавата си епичност.

Ритник в задника го беше изхвърлил от детството. Не беше забравил онези игри обаче. Живееха в него и щяха да живеят до последния проклет ден. Но не заради очевидните причини. Носталгията е като болест, която се прокрадва и отнема цвета от света и времето, в които живееш. Създадена за вгорчени хора. Опасни хора, когато искат да върнат нещо, което никога не е било. „И онова тогава дори не беше нашата невинност — изобщо не се чувствахме невинни.“ Ден след ден живееха по-големи от годините си в края на краищата. И не дори връзките на семейната кръв, онези тъй познати лица, покрай които бе отраснал, и цялата сигурност, закрила и утеха, която предлагаха. Не, онези игри оставаха с него заради нещо друго, нещо, което сега разбираше, че е било с него живо още от онези дни.

„Девица, открадната корона, скъпоценното око на богиня. Да има за какво да умреш. Това е всичко. Кътъл, ти си последният останал брат, който може да направи това. Другите не успяха да стигнат до този епичен край. Тъй че ги носиш сега, тук на гърба си, онези момчета със зачервените лица, тях носиш. Носиш ги отвъд безполезната смърт на онази стена във война, която не значеше нищо. Отнеси ги там, където имат нужда да стигнат.“

„Имаш за какво да умреш. Не е твърде много за искане, нали?“

„Трябваше да видите последните ни съпротиви. Бяха голямо нещо.“

Коураб мислеше за Леоман от Вършачите. Не че го искаше, но онзи зъл лъжлив кучи син бе като приятел, когото повече не искаш, но който все ти се появява с тъпата широка усмивка на грозното си лице. Той също бе покрит с прах и нямаше представа защо, и не, изобщо не му пукаше.

Това се получава от вярването в хората. Всякакви хора, с пламнали и изгарящи чела и без глътка вода наоколо. Онзи изгори цял град до основите. Опита се да избие петдесет милиона души също така, или колкото бяха там в Ю’Гатан, когато армията проби и храмът пламна, а главата на жреца се търкаляше по пода като топка за ритане с лице на нея.

Коураб беше искал да е добър. Беше отраснал с искането на това и нищо друго. Светът бе лош и той искаше да е добър. Тъпо ли беше това? Какво казваше онзи учител, онзи дето крещеше, докато не прегракне, и си скубеше косите, докато шепите му се напълнеха с туфи косми… как се казваше всъщност? Плешивко? Гледаше малкия Коураб и викаше: „Добър? Ти не знаеш значението на тази дума. Всъщност ти си най-лошият ученик, който някога съм имал ужаса да забавлявам.“

Все едно. Той, старият Плешивко, бездруго не забавляваше много добре. Всъщност беше най-досадният човек в цялото село, та за това бяха гласували да учи младите, щото младите им създават толкова много грижи, като им се пречкат в краката, и всички възрастни решиха, че трябва да им се говори, да им се набива в главите, докато не станат на буци и очите им не изпадат и не се търкулнат като топчета.

Но ония юмруци, с туфите косми. Това беше забавно. Птици можеха гнезда да си направят от тях. Тъй че Плешивко може би всъщност беше забавен, когато лицето му почервенееше и заподскачаше около стола си.

Леоман не беше по-добър. Беше просто скапаният късмет на Коураб, с всички тия лоши учители.

Помнеше деня, в който разплака майка си. Братята Гафан го дразнеха, не можеше да си спомни вече за какво, тъй че ги беше погнал, поотупа ги малко, а после с едно въже, дето го открадна от един кърпач, ги овърза всички, за глезените и китките, и четиримата, лицата им бяха като пръснати кратуни, и ги домъкна в къщата.

— Мамо! Сготви ги тия!

Грънтър Гафан беше дошъл да си прибере децата. Има наглостта да заплаши майката на Коураб и понеже баща му още беше на война, на Коураб му се падна да се разправя с кавгаджията със свинското лице. Но тя готвеше яхния в онова котле, пък и щом главата на Грънтър се напъха вътре, вече нямаше място за момчетата. Казваха, че миришел на лук седмици наред.

Разлятата вечеря разплака майка му. Така поне реши Коураб след време. Можеше и нещо друго да е било, а и да бяха принудени да бягат от родата на Грънтър, все едно, новите съседи не бяха по-добри. А деня, в който Грънтър взе, че пукна, какво пък, да беше мислил, а не да се пъха под оня фургон и това, че Коураб го изрита няколко пъти в главата, нямаше нищо общо с трагичната му кончина. Все едно, никой не харесваше Грънтър, макар че Коураб може би не трябваше да използва това в своя защита пред съда.