„Но курвите знаеха. Смях за мига, но вземи протежението на годините и всичко е скръб. Една жена отдава тялото си, когато вече не е останало нищо друго за даване. Отдава го както мъж дава последния си петак. В очите на курва ще намериш всичко, което си правим един на друг. Всичко.“
Предната нощ бе убил свой другар от Ловците на кости. Беше се опитал да открадне празно буре. Но не мислеше за това. Онова проклето лице, така изкривено от нуждата, или въздишката, излязла от мъжа в последния му дъх. Не, мислеше за курви.
„Можеше да ме накарат да се засрамя. Но не го направиха. А сега, боговете да са ми на помощ, съжалявам, че не го направиха.“ Защото тогава щеше да разбере какво принуждава другарите му отново да се вдигат на крака, какво им дава силата да вдигнат отново снаряжението си, докато коленете се огъват под тежестта. „Малазанският войник носи на гърба си всичко, което е нужно за война.“ Кредото на Дасем за военните кампании. „Но ако няма никаква война? Ако врагът е вътре в самия теб? Ако това бреме не е само твое? Ако е на цял един проклет свят? Тогава какво?“
Беше слушал оня капитан, Рутан Гъд. Докато лежеше с изсъхнала кожа в непоносимия зной, треперещ под единственото одеяло, което все още му бе останало, беше чул за момчето и момичето, и играчките, пръснати на земята между тях. Бяха забравили света. „Играчки.“ Но дори това, че отново ги бяха открили, не бе помогнало много, защото и те бяха забравили как да си играят .
„Има една тайна, за която малцина биха се досетили. В един дом на курви обичта към децата е почти толкова близо до светостта, колкото може да е за смъртен. Твърде скъпа, за да й се подиграеш, защото всяка курва помни детето, което е била някога. Може би са тъжни спомени, може би са горчиво-сладки, но са всичко преди последното отдадено нещо. Тъй че те знаят. Невинността е святото.“
„Нищо друго.“
В свещени дни жреци обикновено насъскваха тълпите да пребиват курви с камъни. Никой не излизаше навън — той помнеше как всички жени се криеха в стаите си, говореха само шепнешком, да не би някой звук да се измъкне навън през капаците или изпод вратата. И той също се криеше с тях, изплашен, и в такива дни се научи на омраза към жреци, към храмове, към всички гонители на презрените.
„Тъй че, Сакатия бог. Падналия. Ако можех да те убия с голи ръце, бих го сторил. Ако можех да убия всеки жрец и всеки бог, и всички онези, другите, които дебнат по улиците с камъни в ръцете, бих го направил. Заради курвите и всичко, което взимахте от тях. И заради децата.“
Стана, метна торбата на рамото си, безполезните си оръжия, безполезната си броня, и се обърна към другите да види дали са готови, а когато Тар махна с ръка, тръгнаха един подир друг.
„Още една нощ. В името на невинността.“
Ставите на Ботъл бяха пламнали. Бяха подути и зачервени и превръщаха всяка крачка в агония. Откога един разказ бе достатъчен да те опази жив? Колкото и да е сърцераздирателен, колкото и да е трагичен. Колкото и гняв да може да събуди в слушащия. Светът не притежаваше такава простота. Никога не беше вярвал в речи, винаги бе подозрителен към силата на насърчителното слово. Мечти можеше да се огласят, желания да се споделят и да се шепнат трескаво след това, но накрая повечето хора се отдръпваха и тълпата се разпръсваше, а после се връщаш у дома и продължава животецът.
При цялата дързост на вярващите на предната линия, когато пламъците угаснат и никой не гледа, беше време отново да се скриеш. „Но може би имаме нужда от това. Наша си малка дупка, в която да се сврем. За малко отдих, където врявата на всички гласове в главата ти може просто да заглъхне. За блажена тишина.“
„А онези, които никога не стигат до това, които са толкова обсебени, че не могат да намерят къде да се скрият, никое място, където да отдъхнат, виж какво става с тях — виж треската в очите им. Превърнали са живота си в изтезание, превърнали са гласа на своя дух в един дълъг несекващ вой.“
Трескави, да. Това беше той, и повече. „Ние сме ходещи мъртъвци.“ Думи на Фидлър, или на някой друг, все едно. Май на Кътъл. Все едно. Ходещите мъртъвци не изпитват такава болка. Ходещите мъртъвци не носят на гърбовете си хиляда въпроса — въпроси без отговори.
Баба му куцукаше сега до него. Мястото й не беше на тази пътека, в тази пустиня, но ето, че беше тук. А може би изобщо не беше баба му, просто някоя вещица, която сплита тръстики в кокалестите си ръце, прави играчки за децата от селото. Подаръци.
Читать дальше