Стивън Ериксън - Сакатият бог

И тогава го видя. Мускулите на челюстта му вече не бяха стегнати, издути от непрестанното стискане. И изведнъж той й се стори млад, по-млад, отколкото изобщо го беше виждала някога.

„Йедан Дериг, ти си красив.“

И чу как от всички страни се извиси пронизителен звук. Нейните шейки и нейните ледерии оплакваха падналия си принц. Остави вопълът да я загърне като плащаница.

„Добре дошъл у дома, братко.“

Слънцето бе залязло. Момчето, най-сетне събудило се, заситни колебливо из стана на хундрилите. Държеше ръцете си все едно беше сгушило нещо в тях. Чуваше виковете на жената — невъзможно бе да не ги чуе — и на всички хундрили, струпали се пред една палатка, докато останалата войска се надигаше като звяр, повече мъртъв, нежели жив, за да започне поредния нощен поход. Спря и се заслуша. Във въздуха се носеше мирис на кръв.

Боен водач Гал чуваше родилните мъки на жена си. Виковете й го изпълваха с ужас. Можеше ли да има нещо по-жестоко от това? „Да донесеш дете на този свят. Кълна се в Падането на Колтейн, не сме ли пролели достатъчно сълзи? Не носим ли техните белези за доказателство?“

Помъчи се да се обърне, загърнат в дебелите кожи, не искаше да слуша повече това, но ле можа да помръдне. Все едно, че тялото му бе умряло този ден. „Родено от умираща майка. Кой се събира около нея сега? Шелемаса. Последната оцеляла шаманка. Но няма никакви дъщери. Никакви синове с жените им. И мен ме няма, и при това дете, това последно дете, за първи път няма да видя как ражда жена ми.“

Нож се опря до бузата му. Гласът на Джастара изсъска в ухото му:

— Ако не идеш при нея веднага, Гал, ще те убия.

„Не мога.“

— Ще те убия за това, че си такъв страхливец. Чуваш ли ме, Гал? Ще направя така, че писъците ти да удавят света — дори виковете на жена ти — или забравяш? Аз съм Семк! Цялата тази нощ — ще я превърна във вечното ти изтезание. Ще се молиш за край — и ще ти го откажа!

— Тогава го направи, жено.

— Не трябва ли бащата да коленичи пред майката? По време на раждане? Не се ли прекланя пред силата, която той самият не притежава? Не гледа ли в очите на жената, която обича, за да види странната, ужасяваща сила — как тя самата дори не го вижда, как гледа покрай него — или не, как гледа вътре ? Не трябва ли един мъж да се смири?! Кажи ми, Гал, че отказваш да видиш това отново — един последен път в живота си!

Той примига. Върхът на ножа се бе забил дълбоко, вече стържеше в костта на бузата му. Усети кръвта, стичаща се към челюстта и ухото му.

— Детето не е мое — прошепна.

— О, твое е. Глупак, не можеш ли да го разбереш? Това ще е последното дете на Хундрил! Последното от Изгорените сълзи! Ти си Боен главатар Гал. То ще се роди и ще те погледне в лицето! Как смееш да откажеш това?!

Дъхът му излизаше накъсан. „Останало ли е това в мен? Мога ли да намеря силата, която иска тя от мен? Толкова… много изгубих. Толкова много.“

— Това е нашата последна нощ, Гал. Бъди нашият Боен водач за последен път. Бъди съпруг. Бъди баща.