Жорж Санд - Индиана

Когато идваше ред на малката Фадет, те казваха:

— Ето че добре се развива, не тича вече, не пее и не танцува. Никой не я вижда след празненството на Сент-Андош. Изглежда, много се е стреснала, дето децата й дърпаха забрадката по време на танца. Сменила е и наметката си и сега всеки би могъл да каже, че не е по-грозна от коя да е друга.

— Направило ли ви е впечатление колко е побеляла кожата й от това време? — запита веднъж баба Кутюрие. — Лицето й беше като пъдпъдъче яйце, покрито с лунички. Последния път, като я видях отблизо, изненадах се, че е тъй бяло; тя дори е тъй бледа, че я запитах дали няма треска. Като я гледа човек сега, ще си каже, че може и да се оправи. Пък и кой знае, има ги много грозни, които стават хубавици, като започнат седемнадесет-осемнадесет години.

— И умът им идва в главата — забеляза дядо Нобен. — Пък и когато една девойка пръкне, тя се научава как да бъде приятна и как да се пременява. Време е и Щурчето да разбере, че не е момче. Боже мой, всички мислеха, че ще се развие лошо и ще бъде срам за нашия край. Но и тя ще се поправи и ще се укроти като другите. Ще разбере, че трябва да накара да й простят, задето е имала такава майка за одумване и ще видите, че няма да остави вече да говорят за нея.

— Дай боже — каза баба Куртийе, — защото много е грозно, когато едно момиче прилича на изпуснат кон. Но и аз имам вяра в тая Фадет, защото я срещнах оня ден и вместо да тръгне и да закуцука като мен, надсмивайки ми се, тя ми каза „добър ден“ и ме запита много любезно как съм.

— Това момиче, за което говорите, е по-скоро палаво, отколкото лошо — каза дядо Анри. — То няма зло сърце, аз ви го казвам. Колко пъти е пазило внуците ми в полето от чиста любезност, когато дъщеря ми е била болна. Грижило се е винаги много добре за тях и те не могат да се отделят от него.

— Вярно ли е това, дето разказват — подхвана баба Кутюрие, — че един от близнаците на татко Барбо полудял по нея на последното празненство?

— Хайде де — отговори дядо Нобен, — не бива да се взема на сериозно тази работа. Чисто и просто детско забавление! Барбовци не са глупави, а децата няма да паднат по-долу от баща си и майка си.

Така одумваха малката Фадет, но общо взето рядко се сещаха за нея, защото я виждаха само от време на време.

Но Ландри Барбо я виждаше често и мисълта за нея много го занимаваше. Просто побесняваше, когато не можеше да й говори до насита. Но щом останеше за малко с нея, се успокояваше и беше доволен, защото тя го вразумяваше и го разведряваше. Тя играеше с него малка игра, в която може би се съдържаше частица кокетство, поне той така смяташе от време на време, но тъй като имаше честно отношение към него и не молеше за любовта му, каквото да мислеше и да премисляше, Ландри чувствуваше, че няма право да й се сърди. Тя не можеше да го подозира, че иска да я измами с голяма любов, защото любовта му не беше обикновената любов на селяните, които обичат по-търпеливо от гражданите. И действително Ландри беше търпелив по характер, по-търпелив дори от другите. Никога не би предположил, че е в състояние да пламне тъй силно и ако някой отгатнеше чувствата му, защото той добре се прикриваше, много би се учудил.

Но малката Фадет, като виждаше, че той се е влюбил тъй внезапно и всеотдайно, се страхуваше да не би това да е мимолетен огън или пък нейната любов да я отведе по лош път и да стигнат по-далеч, отколкото доброто поведение позволява на две деца, още недостигнали възрастта да се женят, поне по приказките на предпазливите близки. Защото любовта не чака и когато пламне в кръвта на двама млади, истинско чудо е те да дочакат чуждото одобрение.

Фадет обаче, която външно бе останала по-дълго време дете, притежаваше разум и воля, неподходящи за възрастта й. Беше силна, защото сърцето й беше пламенно, може би дори повече от сърцето и кръвта на Ландри. Тя го обичаше безумно и при все това се държеше разумно, защото макар че денем, нощем и всеки миг мислеше за него и се топеше от нетърпение да го види и от желание да го погали, щом го видеше, си придаваше спокоен вид, говореше му кротко, преструваше се дори, че още не познава любовния плам и не му позволява да й стиска ръката по-горе от китката.

Ландри се виждаше с нея в потайни места през най-тъмни нощи, той би могъл да се забрави и да престане да й се подчинява, толкова беше омагьосан, но се страхуваше да не би да я отблъсне, понеже съвсем не беше уверен, че тя е влюбена в него, стоеше съвсем невинно, сякаш тя му беше сестра, а той — Жане, малкият Скакалец.