Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Времето направи рязък завой и тръгна в обратна посока. Последователността на събитията се наруши, едно се преплете с друго, после всичко се разпадна и се пренареди по нов начин. Светът се разшири до безкрай — и все пак бе с отчетливи граници. Няколко ярки образа — само образи — преминаваха покрай мен през собствени тъмни коридори, като медузи или души, понесли се по въздуха. Но аз твърдо реших да не гледам към тях, защото ако дори за миг признаех, че съществуват, те щяха да придобият някакъв смисъл. А този смисъл веднага щеше да се скрепи с временното и нетрайното, а то от своя страна — да ме издигне на повърхността. Здраво залостих разума си и зачаках да премине шествието им.

Не знам колко продължи това. Когато изплувах на повърхността, отворих очи и тихо си поех дъх, музиката вече бе заглъхнала. Загадъчният концерт беше свършил. Ослушах се напрегнато. Нищо не се чуваше. Абсолютно нищо. Нито музика, нито човешки гласове, нито полъх на вятъра.

Опитах се да видя колко е часът, но се оказа, че не нося часовник. Бях го оставил в стаята на Сумире, до възглавницата си.

Небето беше осеяно със звезди. Но може и да грешах, това да бе зрителна измама. Самото небе като че ли се беше променило. Предишното странно чувство, че тялото ми вече не ми принадлежи, почти бе отшумяло. Протегнах се, свих ръка, стиснах пръсти. Всичко бе наред. Само ризата под мишниците ми беше влажна и студена от пот.

Станах от тревата и продължих да се изкачвам по хълма. Щом с такова усилие се бях добрал дотук, трябваше да се опитам да стигна върха. Действително ли там звучеше музика? Трябваше да разбера това, да намеря някакви следи, дори да бяха съвсем бледи. След пет минути бях на върха. В подножието на южния склон, по който се бях изкачил, се виждаха морето, пристанището и спящото градче. Малко на брой улични лампи осветяваха шосето покрай брега. Другата страна на планината бе напълно обгърната от мрак, не се виждаше никаква светлинка. Взрях се в тъмнината и на лунната светлина различих още една верига от хълмове в далечината. Отвъд тях се простираше още по-гъста тъма. Никъде нямаше и следа от доскорошното шумно празненство.

Ами музиката? Макар тя все още да звучеше дълбоко в мен, вече не бях сигурен, че я е имало. С течение на времето убедеността ми намаляваше все повече. Може да е било халюцинация, а слухът ми да е доловил сигнали от друго време и място. Та кои хора биха се събрали на върха на планина в един часа след полунощ, за да свирят? Тази мисъл бе направо абсурдна.

В небето над билото беше надвиснала удивително близко Луната, пълна с някаква дива, свирепа енергия. Груба каменна топка с наядена от безпощадното време повърхност. Зловещите сенки с различни очертания по нея бяха слепи ракови клетки, протягащи пипалцата си към топлината на живота. Лунната светлина изопачаваше всеки звук, разводняваше всеки смисъл, хвърляше в хаос всяко съзнание. Тя бе накарала Миу да види своята двойничка. Тя бе завела неизвестно къде котето на Сумире. Тя бе предизвикала изчезването й. И тя ме бе довела тук, примамвайки ме с музика, каквато по всяка вероятност никога не е имало. Пред мен се простираше бездънен мрак; зад мен — бледа светлина. Стърчах там, на един планински връх в чужда страна, облян от лунни лъчи. Може би това да е било най-старателно планирано от самото начало.

Върнах се във вилата, налях си чаша от брендито на Миу и я изпих. Опитах се да поспя, но не можах. Изобщо не мигнах. Стоях, стиснат в тесния обръч на Луната, гравитацията и различни шумове, чак докато небето на изток просветля.

Представих си котки, умиращи от глад в заключен апартамент. Нежни, малки месоядни зверчета. Аз — реалният аз — бях мъртъв, а те бяха живи и разкъсваха лакомо плътта ми, дъвчеха сърцето ми, лочеха кръвта ми. Ослушах се напрегнато. Отнякъде, всъщност от много далече, долиташе шумът от мляскането им: те смучеха мозъка ми. Три гъвкави котки, обкръжили строшения ми череп и сърбащи оттам пихтиеста сива супа. Крайчетата на червените им, грапави езичета ближеха меките гънки на мозъка ми. С всяко тяхно докосване съзнанието ми потрепваше, подобно на нажежен въздух, все повече заприличваше на мираж и чезнеше.

Така и не разбрахме какво се е случило със Сумире. Както бе казала Миу, Сумире бе изчезнала като дим.

След два дена Миу се върна на острова със сутрешния ферибот. С нея дойдоха един чиновник от японското посолство и представител на гръцката туристическата полиция. Те се срещнаха с местните власти и предприеха ново мащабно издирване, като привлякоха и хора от острова. Полицията се обърна към обществеността с призив за съдействие. Снимката от паспорта на Сумире се появи увеличена във всички многотиражни гръцки вестници. Получиха се много обаждания в редакциите на вестниците и в полицейските участъци, но за съжаление никое нямаше връзка със случая. Постъпилите сведения все се отнасяха до други хора.