Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Вече не мога да си спомня какво беше контролното, с което трябваше да се занимаваме, докато учителят, прикрит зад дъсчената барикада на височайшето си място, вършеше служебна работа. В никакъв случай нямахме гръцки, понеже целият клас беше заедно, а в онези часове срещу учителя седяхме само ние, четиримата или петимата „класици“. Това бе първата година, в която учехме гръцки, и отделянето на нас, „гърците“ или „класиците“, от останалия клас придаваше нова нотка на целия училищен живот. От една страна, ние, неколцината гърци, бъдещи свещеници, филолози и други висшисти, още отсега се чувствахме избрани и в известен смисъл отличени сред голямата маса на бъдещите кожари, сукнари, търговци или пивовари, което беше чест, отговорност и стимул, защото ние бяхме елитът, предопределените за нещо повече от занаятчийството и печалбарството, но тази чест, както си му е редно, имаше своята съмнителна и опасна страна. Знаехме, че, в далечно бъдеще ни очакват невероятно сложни и трудни изпити, най-вече областният, който събираше учениците класици от цялата Швабия на състезание в Щутгарт и там след няколкодневни изпити трябваше да се отсее по-тесният и истински елит; от този изпит зависеше цялото бъдеще на повечето кандидати, тъй като много от ония, които не преминеха тясната порта, трябваше да се откажат от заплануваното следване. Откакто сам се числях към класиците, към засега предвидените и набелязани за елита ученици, често ми минаваше през ум мисълта, породена вероятно от разговорите на по-възрастните ми братя, че за един класик, тоест призван, но още далеч не избран, трябва да е страшно неприятно и горчиво да загуби почетното си звание и да прекара последния, най-горен клас на нашето училище отново като простак сред многото други простаци, пропаднал и заприличал на тях.

И така ние, неколцината гърци, от началото на учебната година се озовахме на този тесен път към славата и заедно с това в нови, много по-интимни и същевременно по-деликатни отношения с класния. Защото той ни преподаваше гръцки и тогава ние, малцината, вече не се губехме сред масата ученици, която като цяло можеше да се противопостави на силата на учителя поне количествено, а седяхме поотделно, слаби и беззащитни, и не след дълго той опозна всеки от нас много по-добре, отколкото всичките ни останали съученици. В тия често възвисяващи, а още по-често страшни часове той ни даваше цялото си богатство от знания, бдение и грижа, амбиция и любов, ала също лошото си настроение, недоверие и раздразнителност. Ние бяхме призваните, бъдещите му колеги, малка група от по-надарени или по-амбициозни деца, определени за нещо по-висше, на нас той отделяше повече всеотдайност и грижи, отколкото на останалия клас, но и очакваше по-голямо внимание, усърдие, ученолюбив и много повече разбиране към него самия и задачата му. Ние, класиците, не биваше да бъдем обикновени ученици, в чиито глави учителят в името господне насила налива предписания минимум знания, а устремени и благодарни сподвижници по стръмния път, осъзнаващи особеното си положение като висш дълг. Той би желал класици, които ще го карат постоянно да обуздава и възпира жарката им амбиция и жажда за знания, ученици, които с неутолим глад очакват и поемат и най-малкия залък духовна храна и скоро го превръщат в нова духовна енергия. Не съм сигурен доколко този или онзи от неколцината ми другари е бил склонен да приеме същия идеал, но допускам, че и при другите не е било по-различно, отколкото при мене. Вероятно положението им на класици е породило у тях известна амбиция, както и грандомания, вероятно са се смятали за нещо по-добро и по-ценно и в добри часове са развили това високомерие в някакво чувство за дълг и отговорност. В края на краищата обаче ние бяхме единайсет-дванайсетгодишни момчета и почти не се различавахме от останалите си обикновени съученици, и никой от нас, гордите гърци, поставен пред избора между един свободен следобед и един извънреден час по гръцки, не би се колебал нито за миг, а очарован би предпочел свободния следобед. Да, несъмнено така щяхме да постъпим — и все пак в младите ни души имаше нещо от онова, другото, което учителят тъй страстно и често тъй нетърпеливо очакваше и насърчаваше у нас. Що се отнася до мен, аз не бях по-умен от останалите, нито по-зрял за годините си и с много по-малко от рая на един свободен следобед можеха да ме отклонят от гръцката граматика на Кох и достойнството на класика — въпреки това от време на време у мен проблясваше нещо от устремения към Изтока пътник, от жителя на Касталия 2 2 Става дума за романа на Х. Хесе „Игра на стъклени перли“ — Б.ред. , и аз несъзнателно се подготвях да стана член и историограф на всички Платонови академии. Понякога, когато чуех гръцка дума или рисувах гръцки букви в грубо преораната от поправките на учителя тетрадка, усещах магията на принадлежността си към една духовна родина и без всякакви скрупули и други желания бях склонен да следвам призива на духа и водачеството на майстора. И така, в глупавата ни елитарна гордост, както и в действителното ни превъзходство, в изолацията и чувството ни за беззащитност пред страшния инспектор все пак имаше лъч истинска светлина, предчувствие за истинско призвание, полъх от истинска извисеност.