Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

За делата и страданията на Алфред в Маулброн не ни е известно нищо повече, не са запазени също негови съчинения и стихове. Но в най-общи черти знаем хода на по-късния му живот. Изкарал двата семинара, но не издържал приемния изпит в академията „Тюбингер Щифт“. Без въодушевление, само заради майка си, следвал теология, участвувал в Първата световна война като доброволец, върнал се с чин фелдфебел, но изглежда, никога не стъпил на църковна служба, а се насочил към търговска дейност. През 1933 година не се поддал на голямото опиянение, опълчил се срещу хитлеристите, арестували го и вероятно унизително го изтезавали, тъй като след освобождаването си получил нервно разстройство и набързо го прибрали в клиника за душевноболни, откъдето неговите близки не получили вече никаква вест, освен през 1939 година кратко съобщение за смъртта му. Никой от някогашните му съученици, никой от членовете на Тюбингенската студентска корпорация не поддържал повече връзки с него. Въпреки това той не е забравен.

По случайност тъкмо онзи Теодор, неговият другар по помещение и съсед по писалище в Маулброн, узнал тъжната история на безславния му живот и на трагичната му гибел. И тъй като любимият писател и кумир на Алфред, авторът на „Под колелото“, все още бил жив и можело да бъде намерен, Теодор изпитал неудържимото чувство, че трябва да поправи нещо, та споменът за този надарен нещастник и за неговата младежка любов към онзи писател някак си и някъде да се съхрани. Седнал и написал дълго писмо на същия Х.Х., който в незапомнени времена бил предшественик на Алфред на онова писалище в помещението „Елада“, разказал му историята на своя клет съученик от Маулброн. Успял да заинтригува в тази история стария човек дотолкова, че той я напечатал, за да може споменът за семинариста Алфред да живее още известно време. Защото съхраняването и запазването, както и протестът срещу преходността и забравата спадат, наред с другото, към задачите на писателя.

Изглежда, на стари години ми е съдено като на всички хора не само да се връщам към спомените от детството, но и един вид като наказание, да упражнявам още веднъж и да изкупвам вече като слушател съмнителното изкуство на разказвача. Разказването предполага слушатели и изисква от разказвача смелост, която той проявява само ако с публиката му го обединяват едно и също пространство и общество, едни и същи нрави, език, начин на мислене. Образците, които почитах в младостта си (а и до днес обичам), най-вече разказвачът на Зелдвилските истории 1 1 Става дума за Готфрид Келер (1819–1890) и сборника му с новели „Хората от Зелдвила“. — Б.ред. , дълго време подкрепяха в мен святата вяра, че тази принадлежност и общност ми е вродена и предадена, че когато разказвам истории, и аз обитавам с читателите си една родина, че свиря за тях на инструмент и по ноти, които са им дълбоко познати и близни, както и на мене. Там бяло и черно, радост и печал, добро и зло, дело и слово, добродетел и порок наистина не бяха така категорично и ясно разграничени, както в нравоучителните разкази по читанките и детските книги, имаше нюанси, психология, имаше преди всичко хумор, но по принцип не изпитвах съмнение дали читателите ще ме разберат и дали историите ми заслужават да бъдат разказани, а и повечето от тях се развиваха съвсем традиционно, с експозиция, кулминация, развръзка, имаха здраво сюжетно скеле и доставяха на мен и моите читатели почти същото удоволствие, което някога рааказвачеството е носело на големия майстор от Зелдвила и слушането — на неговите читатели, и само много бавно и неохотно стигнах с годините до прозрението, че начинът ми на живот и на писане не съвпадат, че заради добрия разказ повече или по-малко съм изопачил значителна част от преживяванията и опита си и или трябва да се откажа да разказвам, или да реша вместо добър да стана лош разказвач. Опитите, които направих в тази насока, приблизително от „Демиан“ до „Пътуване към Изтока“, ме отклоняваха все повече от добрата и хубава традиция на повествованието. И опитам ли се днес да опиша някое съвсем дребно, съвсем конкретно преживяване, цялото ми изкуство се изпарява и преживяното става многогласно, многозначно, сложно и непрозирно, сякаш са го омагьосали. Трябва да се примиря с това, през последните десетилетия под съмнение бяха поставени по-големи и по-древни ценности от разказваческото изкуство.

Един предобед ние, учениците от латинското училище в Калв, седяхме над някаква писмена работа в опротивялата ни класна стая. Беше в първите дни след ваканцията, неотдавна бяхме отнесли сините си бележници, които бащите ни трябваше да подпишат, още не бяхме привикнали както трябва със затворническия живот и скуката и затова ги усещахме по-силно. Също тъй учителят, човек далеч под четирийсетте, който на нас, единайсет-дванайсетгодишните, ни се струваше ужасно стар, беше по-скоро потиснат, отколкото сърдит, и седеше на извисения си трон с измъчено пожълтяло лице, сведен над тетрадките. Откак почина младата му жена, живееше сам с единствения си син, бледо момченце с воднистосини очи. Напрегнат и нещастен изглеждаше сериозният мъж във възвишената си самота, уважавахме го, но се и побоявахме от него; когато се ядосаше или дори разгневеше, лъч пъклена ярост можеше да измени до неузнаваемост поведението му на класицист хуманист. В стаята беше тихо, миришеше на мастило, момчета и кожа за обувки, само рядко се чуваше спасителен шум — тупването на изпусната книга върху прашния чамов под, шепотът от потаен разговор, прихването на едва сподавен смях, привличащо любопитни погледи, ала властелинът долавяше всеки такъв шум и веднага го потушаваше, повечето пъти само с поглед, с предупредително вирване на брадичката или със заплашително вдигнат пръст, понякога с покашляне или кратка дума. Слава богу, в оня ден атмосферата между класа и учителя не беше наелектризирана, но съществуваше онова слабо напрежение, от което можеше да изскочи някоя и друга изненада, по всяка вероятност нежелателна. Не бях съвсем сигурен дали не го предпочитах пред най-съвършената хармония и тишина. Сигурно беше опасно, можеше да се случи нещо, но в крайна сметка ние, особено при такава писмена работа, нищо не жадувахме по-силно от всяко прекъсване и изненада — толкова голяма беше скуката и сподавеното безпокойство у нас, момчетата, строго принудени дълго да седят мирно и да мълчат.