Грегъри Робъртс - Шантарам

Знаех, че това е вярно и без да го разпитвам, без грам доказателства, които да подкрепят думите на Прабакер. Вярно е — казах си наум и щом го казах, осъзнах, че винаги съм го знаел и подозирал. То личеше по начина, по който се отнасяха другите с него, по шепота, който предизвикваше, и по страха, който бях видял в толкова много очи, които гледаха в неговите. По онова, по което Абдула приличаше на най-добрите и най-опасните мъже, които познавах в затвора. Казаното от Прабакер трябваше да е вярно.

Опитах се ясно да си представя какво представлява той, с какво се занимава и какви трябва да бъдат или не трябва да бъдат моите отношения с него. Кадербай беше прав, разбира се. С Абдула много си приличахме. Бяхме мъже на насилието, когато насилието бе нужно, и не се бояхме да нарушим закона. И двамата бяхме изгнаници. И двамата бяхме сами на света. И Абдула, като мен, бе готов да умре по всяка причина, която му се струваше основателна за деня. Но аз никога не бях убивал никого. В това бяхме съвсем различни.

Ала въпреки всичко го харесвах. Мислех за този следобед в бордея на прокажените и си спомнях колко самоуверен бях там с Абдула. Знаех, че част от самообладанието, което успях да проявя, може би почти цялото, всъщност бе негово. С него бях силен и способен да се справя. За пръв път след бягството от затвора срещах човек, който ми въздейства така. Той беше от мъжете, които закоравелите престъпници наричат „ стопроцентови “, от мъжете, които биха заложили живота си, щом те наричат свой приятел; които ще застанат зад гърба ти без въпроси и оплаквания и ще са с теб и когато нямаш никакъв шанс.

Тъй като такива мъже толкова често са герои на филми и книги, ние забравяме колко рядко се срещат в реалния свят. Но аз знаех. Това бе едно от нещата, на които ме научи затворът. Затворът сваля маските от хората. В затвора не можеш да скриеш какъв си. Не можеш да се преструваш на корав — ти си или не си, и всеки го знае. И когато ножовете се насочат срещу мен, както се бе случвало нееднократно, и трябва да убиеш или да бъдеш убит, аз научих, че само един мъж сред стотици ще остане с теб докрай в името на приятелството.

Затворът ме научи как да разпознавам тези мъже, когато ги срещна. Знаех, че Абдула е от тях. В моето изгнание на преследван, прехапването на страха, готовността да се бориш и да умреш всеки ден, силата, лудостта и волята, която виждах в него, бяха нещо по-голямо и по-добро от цялата истина и доброта на света. И докато седях в колибата си, нашарен от горещата бяла светлина и хладните сенки, се заклех, че ще му бъда брат и приятел, без значение какво е извършил, без значение какъв е.

Вгледах се в тревожното лице на Прабакер, и се усмихнах. Той спонтанно ми се усмихна в отговор и в миг на необикновена яснота разбрах, че за него аз съм този, който му вдъхва подобна увереност. Онова, което бе за мен Абдула, за Прабакер бях аз. Приятелството е и вид лекарство и пазарите за него понякога също са черни.

— Спокойно — казах, протегнах ръка и положих длан на рамото му. — Всичко ще се нареди. Ще бъде чудесно. Нищо няма да ми се случи.

Дългите дни, изпълнени с работа в коптора и изцеждането на комисиони от жадните изцъклени очи на туристите, се разлистваха като лотосови листенца в лятно утро един след друг сред шумотевицата на блъскащите се часове. Винаги имаше по малко пари, а понякога и по много. Един следобед, около месец след първото ми посещение при прокажените, се свързах с компания италиански туристи, които смятаха да продават дрога на други туристи на големите денс партита в Гоа. С моя помощ те купиха четири кила чарас и две хиляди таблетки мандракс. Харесваше ми да въртя нелегален бизнес с италианците. Те действаха целенасочено и систематично в гонитбата на удоволствия и имаха стил, когато упражняваха бизнеса си. Повечето бяха щедри и вярваха в честното и бързо заплащане за коректно и бързо свършена работа. От комисионата спечелих достатъчно пари, че да мога да се оттегля за няколко седмици. Копторът погълна дните ми и повечето от нощите ми.

Беше краят на април, до сезона на мусоните оставаше малко повече от месец. Обитателите на коптора бяха заети с подготовката за идването на дъжда. В работата им имаше някаква спокойна неотложност. Всички знаехме какви неприятности щеше да ни донесе притъмняващото небе. Ала на всяка улица хората бяха щастливи, имаше вълнение в безгрижните усмивки на младите, защото след дългите месеци на суша всички бяхме зажаднели за облаци.