Грегъри Робъртс - Шантарам

Поздравих се за успешната смяна на темата и настроението. Станах. Затропах с крака и започнах да се пляскам по бедрата, за да раздвижа кръвта. Кадер също стана и поехме по краткия обратен път към лагера, като духахме на ръцете си, за да ги стоплим.

— Като говорим за светлина, ето тази светлина е странна — изпухтях. — Слънцето грее, но лъчите му са студени. В тях няма топлина и се чувстваш в безизходица между студеното Слънце и още по-студените сенки.

— „Заседнали в преплетени проблясъци…“ — издекламира Кадер и аз така бързо извърнах глава, че вратът ме заболя.

— Какво каза?

— Това беше цитат — отвърна бавно. Усещаше колко е важно за мен.

— Стих от едно стихотворение.

Извадих портфейла си от джоба, бръкнах вътре и извадих сгънатия лист. Беше толкова измачкан и изтъркан, че когато го разтворих, сгъвките бяха започнали да се разкъсват. Стихотворението на Карла — онова, което бях преписал от дневника й преди две години, когато отидох в апартамента й с Тарик през Нощта на дивите кучета. Оттогава го носех с мен. В затвора „Артър Роуд“ полицаите ми взеха листа и го скъсаха на парчета. Когато Викрам ме откупи, аз го възстанових по памет и го носех със себе си всеки ден, навсякъде, където отида. Стихотворението на Карла.

— Това стихотворение… — възкликнах развълнувано и му поднесох опърпания, плющящ на вятъра лист. — То е написано от една жена. Жена на име Карла Сааранен. Жената, която ти изпрати при Гуптаджи с Назир да… да ме измъкне оттам. Поразен съм, че го знаеш. Невероятно.

— Не, Лин — отвърна той безстрастно. — Стихотворението е написано от един суфи-поет на име Садик Хан. Знам стиховете му наизуст, много от тях. Той е любимият ми поет. И любимият поет на Карла.

Тези думи смразиха сърцето ми като лед.

— Любимият поет на Карла?

— Убеден съм, че да.

— А доколко добре… доколко добре познаваш Карла?

— Познавам я много добре.

— Мислех… мислех, че си се запознал с нея, когато ме изкара от заведението на Гупта. Тя каза… Тоест, аз мислех , че тя каза, че тогава се е запознала с теб.

— Не, Лин, това не е вярно. Познавам Карла от години. Тя работи за мен. Или поне работи за Абдул Гани, а Гани работи за мен. Но тя трябва да ти го е казала, нали? Не го ли знаеше? Много съм изненадан. Сигурен бях , че Карла ти е говорила за мен. Аз, разбира се, съм й говорил за теб , много пъти.

Мислите ми бяха като ревящите самолети, чийто грохот се носеше над нас в черния пролом: само шум и черни страхове. Какво ми каза Карла след битката с холерната епидемия, докато лежахме заедно и се борехме със съня? „Летях със самолет и срещнах един бизнесмен, индийски бизнесмен, и животът ми се промени завинаги…“ Дали е бил Абдул Гани? За него ли ми говореше? Защо не я разпитах по-подробно за работата й? Защо не ми е казала? И какво вършеше за Абдул Гани?

— Какво върши тя за теб… за Абдул?

— Много неща. Тя притежава много умения.

— Знам за уменията й! — изръмжах му сърдито. — Какво върши за теб?

— Наред с другите неща — заговори Кадер бавно и отмерено, — тя намира полезни и даровити чужденци като теб. Намира хора, които могат да работят за нас, когато имаме нужда.

— Какво? — ахнах и думата всъщност не беше въпрос. Усещах как парчета от мен, замръзнали парчета от лицето и сърцето ми падат и се разбиват наоколо ми.

Той отново заговори, но аз бързо го пресякох:

— Да не би да ми казваш, че Карла ме е вербувала… за теб !

— Да, вербува те. И много се радвам, че успя.

Изведнъж студът проникна вътре в мен, потече във вените ми, а очите ми станаха ледени. Кадер продължаваше да върви, но щом забеляза, че не помръдвам, спря и той. Когато се обърна, все още се усмихваше. В този миг дойде Халед Ансари и шумно плесна с ръце.

— Кадер! Лин! — поздрави ни той с тъжната си усмивка, която бях обикнал. — Взех решение. Доста размишлявах, Кадерджи, точно както ми каза, но реших да остана. Поне за известно време. Хабиб снощи е бил тук. Постовите са го видели. Правил е толкова ненормални неща — онова, което е вършел с руските пленници и дори с някои от афганските пленници тук, на пътя за Кандахар, през последните няколко седмици са… големи гадости, а аз трудно се впечатлявам от такива неща. Толкова е ужасно, че хората смятат да предприемат нещо. Много са стреснати и смятат да го застрелят на място. Говорят си как ще го погнат като див звяр. Трябва да… Трябва да се опитам да му помогна някак. Ще остана, ще се опитам да го намеря, ще се помъча да го убедя да се върне с мен в Пакистан. Затова… тази вечер тръгвайте без мен, а аз… аз ще ви настигна след няколко седмици. Ами… ами това е, май. Това… това дойдох да ви кажа.