Грегъри Робъртс - Шантарам

— Лорд Робъртс… знаеш ли, Лин, моят първи учител, моят скъп мистър Макензи, все повтаряше: „Чичо ти Бобс“ — и аз започнах да го повтарям, да му подражавам. После, един ден ми каза, че фразата се отнасяла до същия лорд Фредерик Робъртс, защото, разбираш ли, той убивал моите сънародници със стотици, а бил толкова мил към войниците си, че го наричали „Чичо Бобс“. Казвали, че щом той е начело, всичко щяло да е наред — „Чичо ти Бобс“. След като го научих, никога повече не го произнесох, никога. И нещо твърде странно: моят скъп мистър Макензи беше внук на войник от армията на лорд Робъртс. Дядо му и моите роднини са се били едни срещу други във втората британска война срещу Афганистан. Затова мистър Макензи бе така запленен от историята на моята страна и имаше такива познания за войните. Благодаря на Аллах, аз наистина го имах за приятел и за свой учител, а все още имаше живи мъже, носещи бойни белези от войната, убила неговия и моя дядо.

Кадер отново замлъкна. Двамата се вслушахме във вятъра и усетихме първите бодежи на новия сняг, който той носеше. Беше мразовит полъх, идещ отдалечен Бамиян, който влачеше снега, скрежа и ледения въздух от всички планини чак до Кандахар.

— И така, лорд Робъртс дошъл от Кабул с десетхилядна войска, за да освободи Кандахар от обсадата. Две трети от войниците му били индийци и добри бойци. Робъртс ги превел от Кабул до Кандахар, три хиляди мили, за двайсет и два дни. Много повече от пропътуваното от нас, от мен и теб разстояние от Чаман дотук — а ти знаеш, че то ни отне цял месец с добри коне и помощ от селата по пътя. А те вървели през мразовитите снежни планини към знойната пустиня и после, двайсет дни след като започнал този небивал проход през ада, се били във велика битка с войската на принц Аюб Хан и го победили. Робъртс спасил британците в града и от този ден нататък, дори и след като станал фелдмаршал на войската на Британската империя, се прочул завинаги като Робъртс от Кандахар.

— Убили ли са принц Аюб?

— Не. Той избягал. После британците сложили на трона на Афганистан близкия му роднина Абдул Рахман Хан. Абдул Рахман Хан, също мой праотец, управлявал страната с такава необикновена мъдрост, че британците нямали реална власт в Афганистан. Положението било съвсем същото като преди — преди великият войник и велик убиец „Чичо ти Бобс“ да проникне през прохода Кибер, за да воюва. Но най-важното в тази история, сега, когато седим тук и гледаме пожарищата на горящия град, е, че Кандахар е ключът към Афганистан. Кабул е сърцето, ала Кандахар е душата на тази държава и този, който владее Кандахар, владее Афганистан. Когато руснаците бъдат принудени да напуснат моя град, те ще загубят войната. Не и преди това.

— Мразя всичко това — въздъхнах, уверен за себе си, че новата война няма да промени нищо, че войните всъщност не могат да променят нищо. „Мирът нанася най-дълбоките рани“ — помислих си. И си спомних, че смятах тази фраза за хитроумна и си я бях отбелязал да я използвам в разговори. Спомням си всичко през онзи ден. Спомням си всяка дума и всички онези глупави, суетни, непредпазливи мисли, сякаш съдбата чак сега ме е зашлевила с тях по лицето. — Мразя всичко това и се радвам, че днес си тръгваме.

— Кои са приятелите ти тук? — попита ме той. Въпросът ме изненада и не можех да разгадая какво цели. Той видя озадачението ми и явно развеселен, ме попита отново. — От всички, с които се запозна тук, в тази планина, кои са ти приятели?

— Ами, Халед, очевидно, и Назир…

— Значи Назир вече ти е приятел?

— Да — разсмях се. — Приятел ми е. И Ахмед Заде ми допада. И Махмуд Мелбааф, иранецът. И Сюлейман го бива, и Джалалаад, много щуро хлапе е… И Зафер Расул, земеделецът.

Щом изброих имената, Кадер кимна, но понеже не каза нищо, се почувствах длъжен да продължа.

— Всички са добри хора, мисля. Всички тук. Но тези… тези са мъжете, с които се разбирам най-добре. За това ли ме питаш?

— Коя е любимата ти задача тук? — смени той темата бързо и неочаквано подобно на своя приятел Абдул Гани.

— Любимата ми… Много е смахнато, никога не съм подозирал, че ще го кажа, но мисля, че любимата ми работа е грижата за конете.

Той се усмихна и усмивката забълбука в смях. Бях убеден, не зная защо, че той мисли за онази нощ, когато влязох в лагера, увиснал на врата на коня си.

— Добре, де — ухилих се. — Не съм най-добрият ездач на света.

Той избухна в още по-силен смях.

— Но наистина започнаха да ми липсват, когато пристигнахме тук и ти нареди да настаним конете по-надолу в планината. Странно, някак си свикнах с присъствието им и то неизменно ме караше да се чувствам добре — да отида да ги видя, да ги изчеткам, да ги нахраня.