Грегъри Робъртс - Шантарам

— Разбирам — промълви той, четейки по погледа ми. — Кажи ми, когато другите се молят и ти коленичиш с тях… Виждал съм те понякога как коленичиш отзад, не много близо… Какво шепнеш? Молитви ли?

— Аз… всъщност не казвам нищо — намръщих се. Запалих още две цигари — не защото имах нужда, а заради топлинката им и това, че ни разсейваха.

— Какво мислиш тогава, щом не говориш? — попита той, пое втората цигара и хвърли угарката на предишната.

— Не бих го нарекъл молитви. Не ги смятам за молитви. Мисля най-вече за хората. Мисля за майка си… и за дъщеря си. Мисля за Абдула… и за Прабакер — разказвал съм ти за него, за починалия ми приятел. Спомням си за приятелите, за хората, които обичам.

— Мислиш за майка си. А за баща си?

Произнесох го бързо, може би прекалено бързо, и усетих как той се взира в мен, а секундите се нижат.

— Жив ли е баща ти, Лин?

— Мисля, че да. Но… но не мога да бъда сигурен. А и така, или иначе не ме интересува.

— Баща ти трябва да те интересува — заяви той и отново извърна очи. Толкова снизходително ми се стори тогава това смъмряне — той не знаеше нищо за баща ми, нито за отношенията ми с него. Така бях затънал в обиди, нови и стари, че не долових болката в гласа му. Тогава не осъзнах, както осъзнавам сега, че и той беше един изгнаник и говореше за собствения си баща.

— Ти си ми повече баща от него — казах и въпреки че наистина го чувствах и му разкривах сърцето си, думите прозвучаха ядовито, почти злобно.

— Не говори така! — сряза ме той с гневен поглед. Никога досега не бе проявявал гняв в мое присъствие, затова внезапният му плам ме накара да трепна неволно. Изражението му мигом омекна и той положи длан на рамото ми. — А сънищата ти? Какво сънуваш тук?

— Сънища ли?

— Да. Разкажи ми за сънищата си.

— Не сънувам много — отвърнах, като се мъчех да си спомня. — Знаеш ли, странно, дълго време сънувах кошмари — кажи — речи откакто избягах от затвора. Но откакто съм тук — горе — не знам дали заради разредения въздух, или защото съм капнал от умора и премръзнал от студ, като си легна, или може би просто заради тревогата от войната — не сънувам кошмари. Тук не. Всъщност дори сънувах и няколко хубави сънища.

— Разказвай.

Не исках да разказвам — бях сънувал Карла.

— Просто… щастливи сънища за любовта.

— Хубаво — измърмори той, кимна няколко пъти и пусна рамото ми. Изглеждаше доволен от моя отговор, но изразът му бе унил, почти печален. — И аз сънувах тук. Сънувах Пророка. Знаеш ли, ние, мюсюлманите, не бива да казваме на никого, ако сънуваме Пророка. Това е много хубаво, прекрасно е и е често срещано сред правоверните, но ни е забранено да разказваме какво сме сънували.

— Защо? — попитах, тръпнейки от студа.

— Защото ни е строго забранено да описваме лицето на Пророка или да говорим за него като някого, когото виждат . Това е желанието на самия Пророк — никой мъж или жена да не го обожава и да откъсва своята обич от Господа. Затова не съществуват изображения на Пророка — няма рисунки, няма портрети, няма статуи. Но аз наистина го сънувах. Значи не съм много добър мюсюлманин, нали? След като ти разказвам съня си. Той вървеше пеша нанякъде. Аз яздех зад него — на съвършен, прекрасен бял кон, и въпреки че не виждах лицето му, знаех, че е той. Затова слязох от коня и му го дадох. И очите ми непрекъснато бяха сведени в знак на почит. Но най-накрая вдигнах поглед и го видях как язди към залязващото Слънце. Това беше сънят ми.

Изглеждаше спокоен, но го познавах достатъчно добре, за да забележа умората, затулила очите му. Но имаше и още нещо — нещо толкова ново и странно, че ми отне време да разбера какво е: страх. Абдел Кадер Хан се страхуваше и усетих как в отговор по собствената ми кожа полазиха тръпки. Беше необикновено. До този миг аз наистина вярвах, че Кадербай не се бои от нищо. Изплашен и разстроен, реших да сменя темата.

— Кадерджи, знам, че сменям темата, но можеш ли да ми отговориш на един въпрос? Мислех за нещо, което ти каза преди време. Ти каза, че животът, съзнанието и всичко останало идва от светлината, родена от Големия взрив. Дали твърдиш, че светлината е Бог?

— Не — отвърна той и онази внезапна потиснатост и уплахата изчезнаха от чертите му, прогонени от изражение, в което виждах само обичлива усмивка. — Не мисля, че светлината е Бог. Мисля, че не е грешно и е разумно да се каже, че светлината е езикът на Бога. Светлината може би е начинът, по който Бог разговаря с Вселената и с нас.