Грегъри Робъртс - Шантарам

Планина не се изкачва на кон, разбира се. При изкачването на планина буташ, влачиш и понякога помагаш да носят коня. Когато приближихме до подножието на скалите, оформящи планинския район Чаман, който отделя югозападната част на Афганистан от Пакистан, стана ясно, че всъщност има пролуки и пътеки, минаващи между тях или изкачващи ги. Привидно гладките стени от гола планинска скала при близък оглед се оказаха нагънати вълни от клисури и редове от процепи. Каменни первази и инкрустирана с варовик гола земя лъкатушеха през скалистите хълмове. На места те бяха толкова широки и гладки, че приличаха на прокаран изкуствен път, а на места — толкова неравни и тесни, че всяка стъпка от кон или човек се обмисляше грижливо и съсредоточено, преди да бъде направена. И всичко това — препъванията, подхлъзванията, влаченето, бутането, докато преодоляваш планинската бариера — ставаше в тъмнина.

Нашият керван беше малък в сравнение с някога могъщите племенни шествия, вървели по Пътя на коприната между Турция, Китай и Индия, но за онова военно време числеността ни беше забележителна. Страхът да не ни видят от въздуха ни тревожеше постоянно. Кадербай наложи строго затъмнение: никакви цигари, фенерчета или лампи по време на похода. През тази първа нощ имаше Луна, макар и непълна — но понякога хлъзгавите пътеки ни водеха през тесни клисури, където гладките скали се издигаха стръмно нагоре и ни удавяха в сенки. В коридорите с черни стени не можех да видя дори ръката си, вдигната пред очите ми. Цялата колона пъплеше между глухи скални стени — мъже, коне и кози, притиснати до камъка; се блъскаха едни в други.

В средата на един точно такъв черен пролом чух стонове, които се превърнаха в сподавени викове. Вървях или по-точно приплъзвах краката си между два коня. В дясната си ръка държах поводите на моя, а в лявата — опашката на този отпред. Лицето ми бършеше гранитната стена, а пътеката под краката ми не беше по-широка от една ръка разстояние. Щом звукът се извиси до пронизителен крясък, двата коня, подтикнати от един и същ инстинкт, се дръпнаха назад и затропаха с копита от страх. После воят изведнъж премина в рев, разтърси цялата планина и избухна в пронизителни сатанински писъци точно над нас.

Предният кон подскочи назад и изтръгна опашката си от ръката ми. Докато се опитвах да я докопам отново, се подхлъзнах в тъмното и паднах на колене, а лицето ми се отърка в скалата. Моят ми кон се уплаши също толкова, колкото и аз, и се юрна напред по тясната скална пътека, подгонен от инстинкта да избяга. Все още държах поводите, дръпнах ги и се изправих, но той отново се блъсна с глава в мен и усетих как залитам назад. Страх прониза гърдите ми и стисна сърцето ми, когато се препънах, подхлъзнах и пропаднах в непрогледната бездна. Тялото ми се тръсна и увисна на поводите, които стисках здраво в дясната си ръка.

Висях във въздуха над черна бездна. Милиметър по милиметър усещах как се смъквам надолу, а кожените ремъци скърцаха и се разхлабваха, докато се плъзвах все по-надолу под ръба на перваза. Чувах виковете на мъжете над мен по пътеката. Опитваха се да успокоят животните и викаха приятелите си по име. Чувах как конете цвилят от страх и пръхтят сърдито. Въздухът в пролома бе пропит с миризма на пикня, конски фъшкии и човешка пот. Чувах драскането и тропането на копитата на собствения ми кон, който се мъчеше да се задържи на място. Внезапно осъзнах, че макар да бе силен, опората му на изровената и неравна пътека бе толкова несигурна, че тежестта ми вероятно беше достатъчна да го повлече надолу с мен.

Размахах лявата си ръка в непрогледния мрак, сграбчих юздите и започнах да се набирам обратно нагоре. Вкопчих се с пръсти за ръба на каменната пътека, но със сподавен вик се хлъзнах обратно в черното нищо. Поводите издържаха и аз отново увиснах над пропастта. Положението беше отчайващо. Кобилата, уплашена, че ще я повлекат в урвата, трепереше и тръскаше яростно глава. Беше умно животно и се опитваше да се освободи от сбруята. Знаех, че всеки момент ще успее. Изръмжах ядно през зъби и успях да издрапам върху перваза.

Застанал на колене, дишах тежко, плувнал в пот, а после, по интуиция, породена от страха и изострена от прилива на адреналин, отскочих вдясно точно когато конят на съседа ми хвърли къч в черната сляпа нощ. Ако не бях помръднал, щеше да ме изрита в слепоочието и моята война щеше да свърши на място. Животоспасяващият рефлекс ме накара да скоча и ударът попадна в хълбока и бедрото ми, блъсна ме в стената и се ударих в главата на моята кобила. Обгърнах с ръце шията на животното — колкото да се успокоя от допира му, толкова и да се закрепя на треперещите си крака и натъртен хълбок. Продължавах да прегръщам главата й, когато чух тътрене на крака и усетих нечии ръце, които се плъзнаха от скалата върху гърба ми. — Лин, ти ли си? — попита ме Халед Ансари в тъмното. — Халед! Да! Добре ли си?