Грегъри Робъртс - Шантарам

Секундите на една дълга минута се нижеха под прицела на дулата зад нас, между извисяващите се канари. После се появи самотна фигура, яхнала висока камила, и се запъти към Кадер Хан. Въпреки че в Афганистан се въдят двугърби камили, тази беше едногърба арабска, каквито отглеждат в северните таджикски райони за крайно студен климат. Имаше грива на главата, гъста и рунтава козина по шията и дълги мощни крака. Мъжът, яхнал внушителното животно, беше висок и слаб, видимо поне десет години по-стар от вече прехвърлилия шейсетте Кадер. Облечен бе с дълга бяла риза над бели афгански панталони и дълъг до коленете черен шевиотен елек без ръкави. Пищен белоснежен тюрбан царствено украсяваше главата му. Нямаше мустаци и сиво-бялата му брада се спускаше като клин към слабите му гърди.

Някои от приятелите ми в Бомбай наричаха тези бради „вахаби“, по името на строго ортодоксалните мюсюлмани от Саудитска Арабия, които подстригваха брадите си така, за да подражават на образа на Пророка. За нас в каньона това беше знак, че непознатият притежава поне толкова морален авторитет, колкото и светска власт. Последната зрелищно се подчертаваше от старинния джезаил 16 16 Афганска пушка. — Б.пр. с дълга цев, който той държеше прав, подпрял го на хълбока си. Дървеният приклад на зареждащата се откъм дулото пушка беше украсен с блестящи дискове, спирали и ромбове, изрязани от медни и сребърни монети и лъснати до ослепителен блясък.

Мъжът спря до Кадербай — с лице към нас и на лакът разстояние от нашия Хан. Имаше властна осанка и беше ясно, че е свикнал на боязливо уважение. Той бе един от малкото мъже, които срещнах, равен на Абдел Кадер Хан по почитта и благоговението, което внушаваше на другите само с осанката и силата на напълно осъществения си живот.

След продължителна беседа Кадербай обърна внимателно коня си към нас.

— Мистър Джон! — извика ме той на английски с малкото име от фалшивия ми американски паспорт. — Елате тук при мен, моля!

Пришпорих коня с насърчителен вик или поне се надявах да е такъв. Всички погледи — и наоколо, и отгоре — бяха вперени в мен, знаех го, и в набъбналите мълчаливи мигове си представих как кобилата ме хвърля на земята в нозете на Кадер. Тя обаче се втурна в бодър галоп, премина през колоната и спря до него.

— Това е хаджи Мохамед — представи ми го Кадер и описа широк замах с отворената си длан. — Той е ханът, водачът на всички хора от всички кланове и всички семейства тук.

— Ас-салам алейкум — поздравих аз с ръка на сърцето в знак на уважение.

Тъй като ме смяташе за неверник, водачът не отговори на поздрава ми. Пророк Мохамед бе заклел последователите си да отвръщат на мирния поздрав на правоверен с още по-учтив поздрав. Затова на „Ас-салам алейкум“ — „Мир вам“ — трябваше да се отговори най-малкото с „Ва алейкум ас салам варахматулла“ , „Мир и вам, и състраданието на Аллаха“. Вместо това старецът ме погледна отвисоко от камилата си и ми зададе следния труден въпрос:

— Кога ще ни дадете „Стингъри“ да се бием?

Това ме питаше всеки афганистанец — мен, американеца, откакто бяхме влезли в страната. И въпреки че Кадербай отново ми го преведе, аз разбрах думите и вече бях отрепетирал отговора.

— Скоро ще е, ако такава е волята на Аллаха, и небето ще е свободно като планината.

Отговорът беше добър и хаджи Мохамед остана доволен, но въпросът беше много по-добър и заслужаваше много по-добър отговор от моята многообещаваща лъжа. Афганистанците от Мазар-и-Шариф до Кандахар знаеха, че ако американците им бяха дали ракети „Стингър“ още в началото на войната, муджахидините щяха да прогонят нашествениците само за месеци. „Стингърите“ означаваха, че омразните и смъртоносни руски хеликоптери могат да бъдат унищожени в небето. Дори страховитите изтребители МиГ бяха уязвими срещу ръчно изстрелваната ракета „Стингър“. Без въздушно превъзходство руснаците и съюзниците им от афганистанската армия щяха да бъдат принудени да водят наземна война срещу муджахидинската съпротива — наземна война, която никога не можеха да спечелят.

Циниците сред афганците бяха убедени, че американците отказват да ги снабдят със „Стингър“ през седемте години, откакто бе избухнал конфликтът, защото искаха Русия да спечели толкова победи в тази война, че да надмине себе си и да се хвърли още по-ожесточено в битките. Ако „Стингърите“ най-сетне пристигнеха, руснаците щяха да претърпят поражение, което щеше да им струва толкова бойци и ресурси, че цялата Съветска империя би рухнала.