Грегъри Робъртс - Шантарам

— По мои сметки сме трийсет мъже, но ездитните коне със сигурност са по-малко — забелязах и потупах кобилата по врата в опит да установя първи контакт.

— Да, някои яздят, а някои вървят пеша — отвърна Ахмед, сложи левия си крак на стремето и се метна с лекота на седлото. — Сменяме се. С нас има кози, десет кози, и мъжете ще ги подкарват. По пътя вероятно ще губим хора. Конете са подарък за хората на Кадер край Кандахар. По-добре щеше да е да пътуваме с камили. С магарета по мое мнение би било най-добре през тесните проходи. Но конете са животни с висок статут. Мисля, че Кадер е настоял да пътуваме с тях, защото е важно как изглеждаме, когато общуваме с дивите кланове — хората, които ще искат да ни убият и да ни вземат лекарствата. Конете ще ни издигнат в техните очи. Те ще са много престижен подарък за хората на Кадер Хан. Той възнамерява да ги подари на връщане от Кандахар. Дотам ще минем някаква част от пътя на коне, но ще се връщаме у дома пеш.

— Че ще изгубим хора ли каза? — намръщих се аз.

— Да! — разсмя се той. — Някои ще ни напуснат по пътя, за да се върнат по селата си. Но да — не е изключено някои да умрат по време на пътуването. Но ние с тебе ще оживеем, иншаллах . Имаме добри коне. Това е добро начало!

Той обърна умело коня и се впусна в лек галоп към групата ездачи, събрана около Кадербай на около петдесет метра по-нататък. Погледнах Назир. С кратка насърчителна гримаса той ми кимна да се кача на коня и промълви молитва. И двамата знаехме, че несъмнено ще бъда хвърлен на земята, и той примижа, свит в очакване. Сложих крак на стремето и подскочих на десен крак. Стоварих се върху седлото по-тежко, отколкото възнамерявах, но кобилата откликна добре и наведе глава два пъти, нетърпелива да потегли. Назир отвори едното си око и ме видя яхнал удобно новия кон. Възхитен и зачервен от несъзнателна гордост, той ми пусна една от редките си усмивки. Дръпнах юздите, за да извърна главата на кобилата, и я пришпорих. Животното откликна спокойно, но с пъргаво, стилно, почти лудешко изящество на движенията. То мигом се втурна в грациозен галоп и ме отнесе при групата на Кадербай, без да го бях насочвал.

Назир тичаше до мен, малко по-назад, отляво на коня. Обърнах глава през рамо и се спогледахме, озадачено опулени. На коня изглеждах добре. „Всичко ще е наред“ — прошепнах си и докато думите препускаха през гъстата мъгла от суетни надежди в главата ми, разбрах, че всъщност съм произнесъл неправилна формула. Поговорката „Гордост върви… пред надутост…“ идва от Притчи Соломонови, 16:18 — „Пред погибел гордост върви, а пред падение — надутост.“ Приписва се на Соломон и ако той действително го е казал, очевидно е бил човек, познаващ конете отблизо, много по-добре от мен. Когато стигнах групата на Кадер и дръпнах поводите — като че ли знаех, като че ли бях близо да узная какво правя на седлото.

На пущу, урду и фарси Кадер даваше последни наставления на мъжете. Наведох се и прошепнах на Ахмед Заде: — Къде е проходът? Не го виждам в тъмното. — Какъв проход? — прошепна ми той в отговор.

— Проходът през планините.

— Чаман ли? — попита той, смутен от въпроса. — Назад, на трийсет километра зад нас.

— Не, питам как ще преминем през онези планини в Афганистан? — Казах и кимнах към скалните стени, които се извисяваха на по-малко от километър от нас към черното нощно небе.

— Ние няма да минаваме през планините — отвърна Ахмед и посочи напред с юзда в ръка. — Ще ги изкачим .

— Ще ги… изкачим…

— Oui.

— Тази нощ.

— Qui .

— В тъмното.

— Oui — повтори той сериозно. — Но няма проблеми. Хабиб, fou лудият, той знае пътя. Той ще ни води.

— Радвам се, че ми го каза. Тревожех се, признавам, но сега вече съм много по-спокоен.

Зъбите му се белнаха в усмивка, а после по сигнал на Халед ние потеглихме и бавно се подредихме в колона, която се точеше почти сто метра. Имаше десет пешаци, двайсет мъже на коне, петнайсет товарни коня и стадо от десет кози. С прискърбие забелязах, че Назир вървеше пеш. Беше някак абсурдно и неестествено такъв великолепен ездач да върви, а аз да яздя. Наблюдавах го как крачи пред мен в тъмното, гледах ритмичната стъпка на дебелите му леко криви крака и се заклех пред себе си, че още при първата почивка ще го убедя да се сменяме да яздим кобилата. Въпреки че успях, Назир го прие с неохота и ме гледаше сърдито и тъжно от седлото; разведряваше се само когато разменяхме местата си.