Агата Кристи - Поаро разследва

„Изведнъж Дерулар силно почервеня — каза той — и падна на земята.“ Не можеше нищо повече да се установи. Отидох там, където се е разиграла трагедията — в кабинета — и бях оставен сам по моя молба. Дотук нищо не подкрепяше теорията на мадмоазел Менар. Не можех да не си помисля, че тя се заблуждава. Очевидно тя беше увлечена романтично от починалия, което й пречеше да види действителността. Въпреки това аз огледах кабинета най-внимателно. Имаше, макар и хипотетична, възможност да намеря игла от спринцовка, поставена в стола на мосю Дерулар по такъв начин, че да предизвика фаталното убождане. Малката дупчица, причинена от иглата, остава почти винаги незабелязана. Но не успях да открия никакъв признак в подкрепа на теорията си. Отпуснах се отчаян на един стол.

„Отказвам се! — извиках. — Няма никакво доказателство! Всичко е повече от нормално.“ Като изрекох тези думи, погледът ми беше привлечен от голяма кутия шоколадови бонбони, поставена на близката маса, и сърцето ми радостно подскочи. Може кутията да не е причина за смъртта на мосю Дерулар, но тук поне имаше нещо не съвсем нормално. Повдигнах капака й. Кутията беше пълна, недокосната, нито един бонбон не липсваше — но въпреки това тя беше привлякла вниманието ми. Защото, Хейстингс, кутията беше розова, а капакът — син. Днес често виждаме синя панделка върху розова кутия и обратното, но кутия от един цвят, а капак от друг — не, решително не — това никога не се среща! Аз още не разбирах дали това несъответствие в цветовете може да помогне, но реших да го изследвам, понеже беше все пак необичайно. Позвъних на Франсоа и го попитах дали покойният му господар е обичал да яде сладки неща. На устните му се появи леко меланхолична усмивка.

„Страстно ги обичаше, мосю. В къщата винаги имаше кутия с шоколадови бонбони. Той не вкусваше дори вино.“

„И все пак тази кутия е пълна?“ — Повдигнах капака, за да му покажа.

„Пардон, мосю, но това беше нова кутия, купена в деня на смъртта му, понеже другата беше почти довършена.“

„Значи другата кутия е била довършена в деня на смъртта му“ — изрекох бавно аз.

„Да, мосю, намерих я празна на сутринта и я изхвърлих.“

„По всяко време на деня ли ядеше мосю Дерулар бонбони?“

„Обикновено само след вечеря, мосю.“ Започнах да съзирам светлина в дъното на тунела.

„Франсоа — казах аз, — можете ли да бъдете дискретен?“

„Ако се наложи, мосю.“

„Bon! Знайте тогава, че съм от полицията. Можете ли да ми намерите другата кутия?“

„Няма проблеми, мосю. Тя е в кофата за смет.“ Той излезе и се върна след няколко минути с един предмет, покрит с прах. Това беше също такава кутия, каквато аз държах, само че този път кутията беше синя, а капакът розов. Благодарих на Франсоа и още веднъж му напомних да бъде дискретен, след което напуснах дома на авеню „Луиз“ без по-нататъшни грижи. Като следваща задача се обадих на лекаря, който беше прегледал мосю Дерулар. С него имах затруднение. Той се прикри хубавичко зад стена от научна фразеология, но въпреки това долових, че не е съвсем сигурен за този случай, въпреки че желаеше да бъде така.

„Има много любопитни случаи от този вид — отбеляза лекарят, когато успях да го обезкуража донякъде. — Внезапен пристъп на гняв, на неудържимо чувство, след обилна вечеря, а после в прилив на силен афект кръвта се качва в главата и хоп!… ударът е готов!“

„Но мосю Дерулар не се е разгневявал.“

„Не е ли? Аз пък установих, че е имал бурна свада с мосю Дьо Сент Алар.“

„Защо ще се кара с него?“

„C’est evident! — Лекарят повдигна рамене. — Мосю Дьо Сент Алар не е ли католик от най-фанатичните? Тяхното приятелство е било подронено от въпроса за противоречието между църквата и държавата. Не минавал ден, без да спорят. За мосю Дьо Сент Алар Дерулар бил почти антихрист.“

Тази забележка беше неочаквана и ми даде повод за размисъл.

„Още един въпрос, докторе — възможно ли е да се вкара фатална доза отрова в шоколадов бонбон?“

„Смятам, че може — изрече бавно лекарят. — Например синилна киселина, ако липсват условия за изпарението й, и малко топче, в което е вкарана киселината, може да бъде погълнато незабелязано — но подобно предположение не е много основателно. Ала шоколадов бонбон, пълен с морфин или стрихнин… — Той направи гримаса на отвращение. — Разбирате ли, господин Поаро — една хапка ще бъде достатъчна! Непредпазливият човек няма да му мисли много-много.“

„Благодаря ви, мосю докторе.“ Прибрах се. След лекаря отидох да разпитам аптекарите, най-вече тези, които са в съседство с авеню „Луиз“. Добре е да си от полицията. Получих информацията, която желаех, без никакви спънки. Само в един случай чух за отрова, доставена за въпросния дом. Това бяха атропинови капки за очи — за мадам Дерулар. Атропинът е силна отрова и в момента аз се въодушевих, но симптомите на отравянето с атропин приличат много на тези с птомаин и нямат прилика със симптомите, които изследвах. Освен това рецептата беше стара. Мадам Дерулар страдала от катаракта на двете очи от дълги години. Тъкмо се готвех да си тръгна разочарован, когато гласът на аптекаря ме спря: