Агата Кристи - Поаро разследва

— Разочарован съм — заяви Поаро, когато излязохме на улицата.

— Надявахте се да откриете нещо повече ли? Те са такива отегчителни старци.

— Разочарован съм не от тяхната досадност, mon ami. Не съм и очаквал да открия в един банков директор енергичен финансист с орлов поглед, както се изразяват в любимата ви художествена литература. Не, разочарован съм от случая — твърде лесен е!

— Лесен ли?

— Да, не намирате ли, че е детински прост?

— Знаете кой е откраднал облигациите?

— Да.

— Но тогава… ние трябва… защо…

— Недейте да се изненадвате и да се тревожите, Хейстингс. Засега няма да предприемем нищо.

— Но защо? Какво чакате?

— „Олимпия“. По разписание корабът трябва да се върне от Ню Йорк във вторник.

— Но щом знаете кой е откраднал облигациите, защо чакате? Може да избяга.

— На някой остров в Тихия океан, откъдето не могат да го екстрадират? Не, mon ami, животът там ще му се стори твърде непривлекателен. Колкото за причината за чакането, eh bien, за интелигентността на Еркюл Поаро случаят е съвършено ясен, но ще бъде от полза за другите, не така надарени от добрия господ, като инспектор Макнийл например, да продължат разследването, за да установят фактите. Човек трябва да е внимателен с по-малко надарените от себе си.

— Боже мили, Поаро! Знаете ли, че бих дал значителна сума, за да ви видя как поне веднъж ставате за смях. Толкова дяволски самонадеян сте.

— Не се гневете, Хейстингс. Забелязвам, че има моменти, в които просто ме ненавиждате. Уви, великите са наказани да страдат неразбрани.

Дребничкият мъж изпъчи гърди и въздъхна така комично, че не можах да се сдържа и се засмях.

Във вторник се носехме към Ливърпул в първокласен вагон на Лондонската северозападна железница. Поаро упорито отказваше да разкрие каквото и да било за това, което подозираше или беше убеден, че знае. Правеше му удоволствие да изразява учудването си, че и аз като другите не съм наясно с положението. Реших, че е под достойнството ми да споря, и скрих любопитството си зад стена от престорено безразличие.

С пристигането на кея, край който беше акостирал големият лайнер, Поаро се оживи и забърза. Нашите разследвания се сведоха до разговор с четирима стюарди последователно, от които искахме да се осведомим за един приятел на Поаро, пътувал за Ню Йорк на двайсет и трети.

— Възрастен джентълмен с очила. Инвалид, едва ли е излизал от кабината си.

Описанието ни, изглежда, отговаряше на личността на някой си господин Бентнър, който заемал кабина № С 24, съседна на кабината на Филип Риджуей. Макар да не можех да разбера как Поаро беше открил съществуването на господин Бентнър и външния му вид, аз силно се развълнувах.

— Кажете ми — извиках, — този джентълмен не беше ли един от първите, които слязоха на сушата, когато пристигнахте в Ню Йорк?

Стюардът поклати глава.

— Не, сър, всъщност той беше един от последните, които напуснаха кораба.

Оттеглих се обезкуражен и забелязах, че Поаро се подсмихва насреща ми. Той благодари на стюарда, една банкнота смени притежателя си и ние си тръгнахме.

— Всичко е наред — забелязах разгорещено, — но последният отговор сигурно праща по дяволите безценната ви хипотеза, колкото и да се подсмивате.

— Както винаги вие нищо не разбирате, Хейстингс. Последният отговор, напротив, е върхът на моята хипотеза.

Разперих отчаяно ръце.

— Предавам се.

Когато бяхме вече във влака и пътувахме обратно към Лондон, Поаро усърдно писа в продължение на няколко минути и запечата произведението си в плик.

— Това е за добрия инспектор Макнийл. Като минаваме, ще го оставим в Скотланд Ярд и после отиваме направо в ресторант „Рандеву“, където съм поканил госпожица Есме Фаркуър да ни направи честта да вечеря с нас.

— А Риджуей?

— Какво Риджуей? — попита той.

— Е, разбира се, нали не мислите… не можете…

— Пак този ваш навик да говорите несвързано, Хейстингс. Всъщност аз наистина си помислих. Ако Риджуей беше крадецът, което е напълно възможно, случаят щеше да бъде забавен — една отлично изпипана работа.

— Но не така забавен за госпожица Фаркуър.

— Може и да сте прав. Следователно всичко се нарежда чудесно. Сега, Хейстингс, нека разгледаме случая отново, виждам, че умирате от желание за това. Запечатаният пакет е взет от куфара и изчезва, както се изрази госпожица Фаркуър, като дим. Ще отхвърлим теорията за дима, която е неприложима при днешното ниво на науката, и ще обсъдим какво би могло да стане с пакета. Всеки твърди, че е невероятно да бъде измъкнат на брега…