Милан Кундера - Самоличност

И си мисли още: ще остави думата Лондон в писмото си вместо подпис, като едва доловима следа от разговорите си с Шантал. Мълчаливо се надсмива над себе си — иска да остане непознат, неидентифициран, защото играта изисква това. И все пак някакво обратно желание, съвсем неоправдано, неоправдаемо, ирационално, тайно, положително глупаво, го кара да не остане съвсем незабелязан, да остави следа, да скрие някъде закодирания си подпис, по който някой непознат и извънредно проницателен наблюдател би могъл да го познае.

Докато слизаше по стълбите, за да пусне писмото в кутията, Жан-Марк чу кресливи гласове. Долу пред звънците видя жена с три деца. За да стигне до кутиите, окачени на стената отсреща, трябваше да мине покрай тях. Когато се обърна, забеляза, че жената натискаше звънеца, на който бяха написани неговото и на Шантал имена.

— Търсите ли някого? — попита той.

Жената каза името му.

— Това съм аз!

Тя отстъпи една крачка и го погледна с демонстративно възхищение.

— Това сте вие! Ах, колко съм щастлива да се запозная с вас! Аз съм зълвата на Шантал!

Не му оставаше друго, освен да ги покани да се качат.

— Не искам да ви досаждам — каза жената, когато влязоха в апартамента.

— Не ми досаждате. Впрочем Шантал няма да се забави.

Зълвата започна да говори. От време на време хвърляше поглед към децата, които седяха мирни, срамежливи и едва ли не слисани.

— Радвам се, че Шантал ще ги види — каза тя и погали едното по главата. — Дори не ги познава, родиха се след като си отиде. Тя обичаше децата. Вилата ни беше пълна с деца. Съпругът й бе по-скоро противен — не би трябвало да говоря така за брат си, но той отново се ожени и вече не се виждаме.

После се засмя.

— Всъщност винаги съм предпочитала Шантал пред мъжа й!

Тя отново отстъпи и огледа Жан-Марк с колкото възхитен, толкова и предизвикателен поглед.

— Успяла е в края на краищата да попадне на мъж! Дойдох да ви кажа, че сте добре дошъл у дома. Ще се радвам, ако дойдете и ни върнете нашата Шантал. Къщата е отворена за вас, винаги можете да заповядате.

— Благодаря.

— Висок сте, това много ми харесва. Брат ми е по-нисък от Шантал. Винаги съм имала чувството, че му е майка. Наричаше го „мишчице“, представяте ли си, беше му прикачила женски прякор! Винаги си представях (тя избухна в смях), че го държи на ръце, люлее го и му шепне „мишчице, мишчице“!

Направи няколко танцови стъпки с опънати напред ръце, сякаш носеше бебе, и повтори:

— Мишчицата ми, мишчицата ми!

И продължи още малко да танцува, изисквайки в отговор смеха на Жан-Марк. За да я задоволи, той изимитира усмивка и си представи Шантал с човек, когото нарича „мишчица“. Зълвата продължаваше да приказва, а той не можеше да се отърве от ужасяващия го образ — Шантал, която нарича някакъв мъж (по-нисък от нея) „мишчицата ми“.

В съседната стая се чу шум. Жан-Марк осъзна, че децата вече не са при тях. Ето я стратегията на завоевателите — под маската на своята незначителност те бяха успели да се промъкнат в стаята на Шантал. Отначало са тихи като тайна армия, после, след като дискретно затворят вратата след себе си, започват да вдигат аларма.

Жан-Марк се разтревожи, но зълвата го успокои.

— Няма нищо. Това са деца. Играят си.

— О, да — каза Жан-Марк, — виждам, че си играят.

И се отправи към размирната стая. Но зълвата го изпревари. Тя отвори вратата — децата бяха превърнали един въртящ се стол във въртележка. Едното се бе проснало по корем върху седалката и се въртеше, другите две го наблюдаваха и крещяха.

— Нали ви казах, че си играят — повтори зълвата и затвори вратата.

После добави, като намигна съучастнически:

— Деца, какво искате. Жалко, че Шантал я няма. Толкова исках да ги види.

Шумът в съседната стая се е превърнал в истинска дандания и Жан-Марк вече няма желание да успокоява децата. Той вижда пред себе си Шантал, която сред семейната врява люлее в ръцете си малък мъж и му вика „мишчица“. Към този образ се добавя друг — Шантал ревниво пази писмата на непознат обожател, за да не задуши в зародиш обещанието за приключение. Тази Шантал не прилича на себе си. Тази Шантал не е жената, която обича. Тази Шантал е привидност. Обзема го странно желание да руши. Доволен е от врявата, която вдигат децата. Иска му се да срутят стаята, да сринат малкия свят, който е обичал и който се е превърнал в привидност.

— Брат ми — продължаваше в това време зълвата — беше твърде мършав за нея, разбирате ли, нали, мършав… — Тя се засмива. — Във всеки смисъл на думата. Разбирате ме, нали! — Отново се засмива. — Между другото, да ви дам ли един съвет?