Милан Кундера - Самоличност

Ревността му не приличаше на ревността, която бе изпитвал в младостта си, когато въображението му подхранваше някоя изтезаваща го еротична фантазия, този път тя бе не толкова мъчителна, но по-разрушителна — постепенно превръщаше любимата жена в привидност на любима жена. И доколкото за него Шантал вече не беше сигурно същество, не му оставаше нито една стабилна точка в безстойностния хаос на света. Пред превъплътената (или по-точно обезплътената) Шантал го обхващаше странно меланхолично безразличие. Не към нея, а към всичко. Ако Шантал е привидност, то и целият живот на Жан-Марк е привидност.

Накрая любовта му надделя над ревността и съмненията му. Пред отворения гардероб, взрян в сутиените, той внезапно, без да разбере как, се почувства разнежен. Разнежен от стародавния жест на жената, която крие писмо под бельото си, от жеста, с който единствената и неповторима Шантал се нарежда в безкрайния кортеж на другите жени. Никога не бе искал да узнае каквото и да е от интимния й живот, който не бе споделила с него. Защо да започва да се интересува от тези неща сега, дори да се възмущава?

Впрочем, запита се той, какво е личната тайна? В нея ли се намира най-индивидуалното, най-оригиналното, най-тайнственото от човешкото същество? Личните тайни ли правят от Шантал единственото по рода си същество, в което е влюбен? Не. Тайно е само най-обикновеното, най-баналното, най-повтарящото се, което е свойствено за всеки — тялото и нуждите му, болестите му, маниите му, запекът, например, или мензисът. Ние крием тези свои интимни тайни не защото са толкова лични, а напротив, защото са така окаяно безлични. Как може да се сърди на Шантал за това, че принадлежи на пола си, че прилича на другите жени, че носи сутиен и заедно с него психологията на сутиена? Сякаш на самия него не е свойствена една или друга вечна мъжка глупост! Те и двамата произлизат от онази любителска работилница, където са развалили очите им с нескопосното движение на клепача и са монтирали в корема им малка смрадлива фабрика. Те и двамата имат тяло, в което бедната им душа заема толкова малко място. Не трябва ли взаимно да си го простят? Не трябва ли да бъдат над жалките тайни, които крият в дъното на чекмеджетата си? Жан-Марк бе обхванат от огромно съчувствие и за да постави точка на цялата история, реши да й напише едно последно писмо.

Сведен над лист хартия, той отново мисли за това, което като Сирано (какъвто е все още, за последен път) е нарекъл дървото на възможностите. Дървото на възможностите: животът, такъв, какъвто изглежда на човека, който с учудване е стигнал пред прага на зрялата възраст — широк клонак, пълен с пеещи пчели. И му се струва, че разбира защо не му е показала писмата — искала е да чуе шепота на дървото сама, без него, защото той, Жан-Марк, е отрицанието на всички възможности, той е свеждането (дори и да е уместно свеждане) на живота й до една-едничка възможност. Не е могла да му каже за писмата, защото, ако бе проявила подобна искреност, щеше веднага да покаже (на себе си и на него), че не се интересува истински от обещаните в писмата му възможности, че предварително се е отказала от предлаганото от него дърво. Как можеше да й се сърди за това? В крайна сметка именно той бе пожелал да я посвети в музиката на шепнещите клони. Следователно тя се е държала според желанията му. Подчинила му се е.

Сведен над листа, той си казва: „Добре е шепотът да остане у Шантал, дори когато приключението с писмата завърши“. И й пише, че е принуден неочаквано да замине. После нюансира твърдението си: „Дали заминаването ми е наистина неочаквано, или писах тези писма точно защото знаех, че ще останат без последствия? Дали не ви говорих напълно откровено, защото знаех, че ще замина?“.

Да замине. Да, това е единствената възможна развръзка, но къде да отиде? Замисли се. Изобщо да не споменава къде? Би било прекалено романтично и тайнствено. Или уклончиво и невъзпитано. Животът му наистина трябва да остане в сянка, затова не бива да дава сведения за причините за заминаването си, тъй като те биха разкрили въображаемата самоличност на кореспондента, професията му например. Но би било по-естествено да каже къде отива. Град във Франция? Не. Това не би била достатъчна причина да прекъсва кореспонденцията. Трябва да замине надалеч. Ню Йорк? Мексико? Япония? Би било малко подозрително. Добре е да измисли чужд и все пак близък, банален град. Лондон! Ами да, това му се струва тъй логично и естествено, че си казва с усмивка: „Наистина мога да замина само за Лондон“. И веднага си задава въпроса: „Защо именно Лондон ми изглежда толкова естествен?“. Тогава си спомня за лондончанина, за когото с Шантал често са си разменяли шеги, човека с многото жени, който някога бе дал на Шантал визитната си картичка. Англичанинът, британецът, наречен от Жан-Марк Британик. Не е лошо — Лондон, градът на сладострастните мечти. Там ще отиде непознатият обожател и ще се стопи в тълпата от купонджии, женкари, свалячи, еротомани, извратени и порочни типове; там ще изчезне завинаги.