Хорхе Борхес - Смърт и компас

Хладик беше прехвърлил четирийсетте. Ако изключим неколцината приятели и многото привички, животът му се състоеше в несигурното занимание с литература; като всеки писател съдеше за достойнствата на другите по творбите им, но искаше другите да съдят за него по целите и замислите му. Всички книги, които бе публикувал, го изпълваха със смътно угризение. В трудовете му върху Бьоме, Ибн Езра и Флъд имаше само старание; в превода на „Сефер Йецира“ — небрежност, плахост и безсилие. Може би по-сполучлива му се струваше „Защита на вечността“, в чийто първи том се излагат различните идеи на човека за вечността — от неподвижното Битие на Парменид 136до изменяемото минало на Хинтън; във втория се отрича (заедно с Франсис Брадли) схващането, че всички явления във Вселената образуват темпорален ред. Твърди се, че разновидностите на човешкия опит не са неизброими и че достатъчно е едно-единствено „повторение“, за да се убедим, че времето е измама… За съжаление не по-малко измамни са доказателствата, сочещи тая измама; Хладик ги изреждаше с някакво презрително смущение. Беше написал и цикъл експресионистични стихотворения; за ужас на поетите те бяха включени в антологията от 1924 година и всяка следваща антология просто ги наследяваше. Хладик искаше да изкупи цялото си това противоречиво и вяло минало с драмата в стихове „Враговете“. (Високо ценеше стиха, защото той не позволява на зрителите да забравят измислицата, която е задължителен елемент при изкуството.)

В драмата се спазваха единствата на място, време и действие: Храдчани, библиотеката на барон Фон Рьомерщад, една вечер в края на деветнайсети век. В първа сцена на първо действие Рьомерщад е посетен от някакъв непознат. (Часовникът бие седем, последните лъчи на слънцето пламтят по стъклата, отнякъде се носи вихрено позната унгарска мелодия.) Идват нови посетители; Рьомерщад не познава хората, които му досаждат, и се дразни от неприятното чувство, че все пак ги е виждал, може би насън. Всички го ласкаят без мяра, но скоро става ясно — първо за зрителите, а после и за самия барон, — че това са тайни врагове, които са се наговорили да го погубят. Рьомерщад успява да обърка или да провали коварните им козни; в разговора се споменава за неговата годеница Юлия фон Вайденау и за някой си Ярослав Кубин, който навремето й е досаждал с любовта си. Той е полудял и си въобразява, че е Рьомерщад… Заплахите растат; в края на второто действие истинският Рьомерщад е принуден да убие един от съзаклятниците. Започва трето действие, последното. Множат се нелепиците; появяват се лица, които уж са били отстранени от действието; за миг се мярка и човекът, убит от Рьомерщад. Някой забелязва, че скоро ще мръкне; часовникът бие седем, залязващото слънце хвърля последни отблясъци по високите прозорци, отнякъде вихрено долита унгарска мелодия. Появява се първият посетител и повтаря думите си от първа сцена на първо действие. Рьомерщад му отговаря, без да се учудва; зрителят разбира, че Рьомерщад всъщност е нещастният Ярослав Кубин. Не е имало никаква драма — това е кръгът на халюцинациите, които Кубин преживява непрестанно.

Хладик никога не беше се запитвал дали тази трагикомедия от грешки е банална или блестяща, логична или несъстоятелна. В сюжета, който скицирах, прозираше инвенцията, която би могла да скрие недостатъците и да подчертае достойнствата му, да изтъкне възможността да съхрани (в символична форма) най-важното от живота. Яромир беше написал първото действие и някои сцени от третото; стихотворната форма на творбата му позволяваше да я оглежда постоянно и да усъвършенства хекзаметрите, без да държи пред очите си ръкописа. Помисли си, че скоро ще умре, а му остават още две действия. В тъмнината се обърна към Бога: „Ако изобщо съществувам, а не съм едно от твоите повторения и грешки, то значи съществувам като автора на «Враговете». За да довърша тази драма, която може би е и мое, и твое оправдание, ми трябва още една година. Дай ми тази година, Ти, който владееш вековете и времето“. Беше последната нощ, най-страшната, но след десет минути Хладик потъна в съня като във водна бездна.

Призори сънува, че се е скрил в една от залите на библиотека „Клементинум“. Един библиотекар с тъмни очила го попита: „Какво търсите?“. „Търся Бога“, отвърна Хладик. Библиотекарят му рече: „Бог е в една от буквите на една от страниците на един от четиристотинте хиляди тома в библиотеката. Родителите ми и техните родители преди това са търсили тази буква; самият аз ослепях да я търся“. Свали очилата си и Хладик видя очите му — бяха мъртви. Един читател влезе да върне някакъв атлас. „Този атлас не върши работа“, рече той и го подаде на Хладик. Хладик го отвори напосоки. Попадна на умопомрачаваща карта на Индия.