Хорхе Борхес - Смърт и компас

С внезапна увереност докосна една от най-дребните букви. Чу се вездесъщ глас: „Времето за твоето дело е дадено“. И Хладик се събуди.

Спомни си, че сънищата на хората са от Бога и че според Маймонид 137, ако думите, чути насън, са отчетливи и ясни, а не се вижда кой ги изрича, значи говори Бог. Облече се; в килията влязоха двама войници и му заповядаха да ги последва.

Хладик си представяше, че оттатък вратата му се простира лабиринт от коридори, стълби и зали. Действителността се оказа по-скромна: спуснаха се по желязна стълба към някакъв заден двор. Неколцина войници — някои с разкопчани униформи — поправяха мотоциклет и си говореха нещо за него. Фелдфебелът погледна часовника — беше осем и четирийсет и четири минути. Трябваше да чакат да стане девет. Хладик, по-скоро жалък, отколкото нещастен, седна върху купчина дърва. Забеляза, че войниците избягват погледа му. За да облекчи чакането, фелдфебелът му подаде цигара. Хладик не пушеше; прие цигарата донякъде от учтивост, донякъде от покорство. Докато я палеше, забеляза, че ръцете му треперят. Небето притъмня; войниците разговаряха тихо, сякаш той бе вече покойник. Напразно се мъчеше да си спомни жената, която бе използвал за прототип на Юлия фон Вайденау…

Войниците се строиха, застанаха мирно. Изправен до стената на казармата, Хладик чакаше залпа. Някой изказа опасение, че кръвта ще изцапа стената; заповядаха на осъдения да направи няколко крачки напред. Нелепо, но това напомни на Хладик суетенето на фотографите, преди да направят снимка. Тежка капка дъжд докосна слепоочието му и се търкулна бавно по бузата; фелдфебелът изрева последната команда.

Вселената замря.

Пушките бяха насочени към Хладик, но хората, които трябваше да го убият, стояха неподвижни. Ръката на фелдфебела беше застинала в незавършен жест. Върху една от плочите на двора някаква пчела хвърляше неподвижна сянка. Вятърът беше замрял — като на картина. Хладик поиска да изкрещи, да промълви, да раздвижи ръка. Разбра, че е парализиран. От вкаменения свят не долиташе и най-лекият звук. Помисли си: „Аз съм мъртъв, вече съм в ада“.

А после: „Сигурно съм полудял“. След това: „Времето е спряло“, ала съобрази, че в такъв случай би спряла и мисълта му. Реши да провери и да произнесе, без да мръдне устни, загадъчната четвърта еклога на Вергилий. Представи си, че далечните сега войници изпитват същата мъка; прииска му се да поговори с тях. Учуди се, че не усеща никаква умора, нито дори световъртеж от продължителната неподвижност. След известно време заспа. Когато се събуди, светът беше все така неподвижен и безмълвен. Върху бузата му продължаваше да стои дъждовната капка; върху плочата — сянката на пчелата; димът от цигарата още не се бе разсеял. Измина още един „ден“ преди Хладик да разбере.

Една година беше поискал от Бога, за да довърши творбата си; една година му даваше висшата сила. Бог бе извършил за него тайно чудо: немският куршум щеше да го убие в уречения час, ала в съзнанието му щеше да изтече цяла година между командата и изпълнението й. Недоумението му премина в изумление, изумлението — в смирение, смирението — във внезапна благодарност.

Не разполагаше с нищо друго освен с паметта; запаметяването на всеки нов хекзаметър му наложи една благодатна строгост, за която дори и не подозират онези, които измислят и веднага забравят мимолетни и празнословни редове. Не за бъдните поколения се трудеше, нито дори за Бога, чиито литературни предпочитания едва ли му бяха известни. Усърден, неподвижен, скрит, Хладик строеше високия си невидим лабиринт във времето. Два пъти преработи третото действие. Отхвърли някои твърде елементарни символи — биенето на часовника, унгарската мелодия. Нищо не го смущаваше. Премахваше, съкращаваше, разширяваше; някой път се връщаше към първоначалния вариант. Обикна двора, казармата, лицето на един от войниците го накара да промени образа на Рьомерщад. Откри, че мъчителните неблагозвучия, които толкова са тревожили Флобер, бяха чисто и просто зрителна заблуда: недостатъци и ограничения на писаното слово, а не на изказаното… Драмата беше завършена; оставаше само да измисли един епитет. Намери го; дъждовната капка се плъзна по бузата му. Нададе неистов вик, раздвижи глава, залпът на четирите пушки го повали на земята.

Яромир Хладик умря на 29 март в девет часа и две минути сутринта.

1943 г.