Хорхе Борхес - Смърт и компас

След това мнозина откриха, че в приемливите първи опити на Рунеберг вече се съдържа ексцентричният завършек и че „Den hemlige Fralsaren“ е чисто и просто извращение или довеждане до крайност на „Kristus och Judas“. В края на 1907 година Рунеберг завърши и прегледа ръкописа си и го даде за печат след почти още две години. Книгата излезе през октомври 1909 година с предговор (сдържан до загадъчност) от датския специалист по иврит Ерик Ерфьорд и със следния коварен епиграф: „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Йоан, 1, 10). Съдържанието, общо взето, не е сложно, въпреки че заключението е чудовищно. За да спаси човешкия род, разсъждава Рунеберг, Бог се е принизил дотам, че е станал човек; можем да предположим, че жертвата, сторена от Него, е била съвършена, необезсилена или омаловажена от каквито и да било недостатъци. Да свеждаме това, което изтърпя, до продължилата една вечер агония на кръста, е богохулство 142. Да твърдим, че е бил човек и е бил неспособен да съгреши, значи да приемаме едно очевидно противоречие; атрибутите „човешка природа“ и „непогрешимост“ са несъвместими. Кемниц смята, че Спасителят действително е изпитвал умора, студ, тревоги, глад и жажда; уместно е също да допуснем, че е могъл да съгреши и да се погуби. Знаменитият пасаж: „Защото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие; Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи“ (Исая, 53, 2–3) за мнозина е предсказание за разпнатия в смъртния му час; за някои (например за Ханс Ласен Мартенсен) този пасаж е отрицание на красотата, която простият народ приписва на Исус Христос; за Рунеберг — точното пророчество не за един миг, а за цялото ужасно бъдеще на приелото плът Слово във времето и във вечността. Бог е станал напълно човек, станал е човек до безчестието, човек до проклятието и до преизподнята. За да ни спаси, е можел да избере всяка една от съдбите, които плетат сложната мрежа на историята; можел е да стане Александър Велики или Питагор, Рюрик или Исус, ала е избрал най-презряната съдба: станал е Иуда.

Напразно книжарниците в Стокхолм и Лунд предлагаха това откровение. Скептиците го сметнаха за пошла и умозрителна теософска игра; богословите не го удостоиха с внимание. В това всеобщо безразличие Рунеберг прозря едва ли не потвърждение свише. Бог бе внушил това безразличие; Бог не желаеше на земята да се разгласява Неговата ужасна тайна. Рунеберг разбра, че още не е настъпил часът. Почувства, че над него се струпват древни проклятия; спомни си как Илия и Мойсей закрили лица навръх планината, за да не видят Бога; как бил потресен Исая, когато очите му видели Оня, чиято слава изпълва земята; как на път за Дамаск Саул изгубил зрението си; как равинът Симеон зърнал Рая и издъхнал; как прочутият магьосник Джовани от Витербо полудял, след като успял да види Светата Троица; как мидрашим проклинат нечестивците, които изричат Шем-Хамфораш, Тайното Име на Бога. Не е ли и той извършил това черно престъпление? Не е ли това посегателство спрямо Духа, за което няма прошка (Матей, 12, 31)? Валерий Соран умрял, защото разгласил тайното име на Рим; каква ли вечна и жестока казън е отредена нему, загдето разкри и разгласи ужасяващото име на Бога?

Пиян от безсъница и мрачни мисли, Нилс Рунеберг бродеше из улиците на Малмьо, умолявайки с пълно гърло да бъде осенен от милостта да сподели със Спасителя мъките на Ада.

Умря от спукване на аневризма на 1 март 1912 година. Ересиолозите може би ще си спомнят за него; той обогати учението за Божия син, което изглеждаше изчерпано, с две сложни понятия — злото и нещастието.

1944 г.

Проснат на леглото, Рекабарен полуотвори очи и видя полегатия тръстиков таван. От другата стая долиташе дрънкане на китара, твърде напомнящо жалък лабиринт, който се сплиташе и разплиташе до безкрай… Малко по малко си възвърна усещането за реалност, ежедневните неща, които никога вече нямаше да се променят за него. Погледна без съжаление едрото си безполезно тяло, пончото от груба вълна, което загръщаше краката му. Навън, зад дебелите решетки на прозореца, се простираха равнината и вечерта; бе спал известно време, но небето все още бе пълно със светлина. С лявата си ръка пипнешком намери един бронзов хлопатар, който висеше в края на кушетката му. Разтърси го няколко пъти; иззад вратата все така долитаха скромните акорди. Китаристът бе негър, който бе пристигнал една нощ, обявявайки се за певец; той бе предизвикал друг чужденец на дълго поетично съревнование според обичая на странстващите певци. Победен, негърът продължи да посещава редовно кръчмата, сякаш очакваше някого. Прекарваше часове наред с китарата в ръка, но никога не запя отново, навярно огорчен от претърпяното поражение. Хората вече бяха свикнали с този безобиден човек. Рекабарен, който държеше кръчмата, никога нямаше да забрави онова надпяване; на следващия ден, докато подреждаше няколко денка мате, дясната му страна внезапно се скова и той установи, че е изгубил говора си. Научени да изпитваме съчувствие към нещастията на героите в романите, накрая почваме прекалено да съчувстваме на собствените си неволи; ала това не се случи и с търпеливия Рекабарен, който прие парализата така, както преди бе приел суровостта и самотата на Америка. Свикнал да живее в настоящето като животните, сега той гледаше небето и мислеше, че червеникавият ореол на луната предвещава дъжд.