Хорхе Борхес - Смърт и компас

На 1 март вечерта Тревиранус получи обемист запечатан плик. Разпечата го — вътре имаше писмо с подпис Барух Спиноза и подробен план на града, явно откъснат от някой пътеводител. В писмото се предсказваше, че на 3 март няма да бъде извършено четвърто престъпление, защото бояджийницата в западното предградие, кръчмата на улица „Дьо Тулон“ и „Отел дю Нор“ са „трите върха на един мистичен равностранен триъгълник“; върху плана с червено мастило бе очертан този правилен триъгълник. Тревиранус с примирение прочете това „геометрично“ доказателство и изпрати писмото и плана на Льонрот, несъмнен ценител на подобни нелепици.

Ерик Льонрот ги проучи внимателно. Трите места наистина се намираха на еднакво разстояние едно от друго. Симетрия във времето (3 декември, 3 януари, 3 февруари); симетрия в пространството… Изведнъж почувства, че още миг, и ще разгадае тайната. Един пергел и един компас подкрепиха това внезапно прозрение. Льонрот се усмихна, произнесе думата Тетраграматон (усвоена наскоро) и позвъни на инспектора.

— Благодаря ви за равностранния триъгълник, който ми изпратихте снощи — каза той. — Той ми помогна да реша задачата. Още утре, петък, престъпниците ще бъдат зад решетките; можем да бъдем напълно спокойни.

— Значи не замислят четвърто престъпление?

— Тъкмо защото замислят четвърто престъпление, можем да бъдем напълно спокойни — Льонрот окачи слушалката. След час той пътуваше с влак на Южните железници към изоставената вила „Трист льо Роа“.

На юг от града, в който се развива действието на моя разказ, тече затлачена с тиня рекичка, замърсена от отпадъците на работилница за щавене на кожи. Отвъд рекичката се простира фабрично предградие, в което се подвизават шайка бандити майстори на пистолета, оглавявана от един барселонец. Льонрот се усмихна при мисълта, че най-известният от тях — Ред Шарлах — би дал всичко, за да узнае за тайното му посещение. Асеведо бе другар на Шарлах; Льонрот обмисли възможността четвъртата жертва да се окаже самият Шарлах. След това отхвърли тази нищожна възможност… Всъщност той бе разрешил загадката; реалността, разните обстоятелства (имена, арести, лица, съдебни процедури, затвор) сега почти не го интересуваха. Искаше да се поразходи, искаше да си отдъхне след три месеца, прекарани в размисъл. Заключи, че обяснението на всички престъпления се крие в един невидим триъгълник и в една покрита с праха на времето гръцка дума. Загадката му се стори едва ли не кристално ясна; досрамя го, че й бе посветил цели сто дни.

Влакът спря на тиха товарна платформа. Льонрот слезе. Беше една от онези безлюдни привечери, които напомнят ранно утро. Въздухът на мрачната равнина беше влажен и студен. Льонрот закрачи през полето. Видя кучета, видя един фургон на глуха линия, видя хоризонта и един сребрист кон, който пиеше вода от кална локва. Здрачаваше се, когато видя правоъгълната куличка на вила „Трист льо Роа“, висока почти колкото черните евкалипти околовръст. Помисли си, че само един изгрев и един залез (една прастара заря на изток и друга на запад) го делят от часа, за който жадуваха търсачите на Името.

Ръждясала решетъчна сграда очертаваше неправилния периметър на участъка. Външната врата беше заключена. Без да се надява особено, че ще успее да влезе, Льонрот обиколи целия участък. Озовавайки се отново пред непристъпната врата, той пъхна почти машинално ръката си между пръчките и напипа резето. За негова изненада желязото изскърца. Вратата поддаде с мъчителна мудност.

Льонрот закрачи между евкалиптите, стъпвайки по няколко поколения окапали твърди листа. Отблизо вила „Трист льо Роа“ смайваше с безсмислената си симетрия и натрапчиво повтарящите се елементи — на една леденостудена Диана в мрачна ниша съответстваше друга Диана в друга ниша; един балкон беше като огледален образ на друг балкон; двойно парадно стълбище завършваше с двойна балюстрада. Един Хермес с две лица хвърляше чудовищна сянка. Льонрот обиколи къщата, както беше обиколил целия парцел. Огледа всичко; под една тераса забеляза тесни жалузи. Бутна ги — две-три мраморни стъпала водеха към подземие. Досещайки се вече какви са били предпочитанията на архитекта, Льонрот предположи, че на срещуположната стена трябва да има също такива стъпала. Откри ги, изкачи се по тях, протегна нагоре ръце и отвори капака на подземието.

Сноп светлина го упъти към един прозорец. Отвори го — кръгла жълта луна осветяваше два пресъхнали фонтана в тъжната градина. Льонрот продължи да оглежда къщата. През галерии и фоайета, които извеждаха в трапезарии, излизаше в еднакви вътрешни дворчета, на няколко пъти се озоваваше в едно и също дворче. По прашни стълби се изкачваше в кръгли преддверия; до безкрайност се отразяваше в поставени едно срещу друго огледала; умори се да отваря или да открехва прозорци, през които от различна височина и под различен ъгъл виждаше все същата печална градина; в къщата имаше мебели с жълти калъфи и полилеи, обвити в платно. В една от спалните се спря — там имаше едно-единствено цвете в порцеланова чаша; при първия допир изсъхналите листенца се разсипаха на прах. На втория етаж, макар да бе последен, къщата започна да му се струва безкрайна и разрастваща се. „Вилата не е толкова голяма, помисли си той. Така изглежда заради полумрака, симетрията, огледалата, годините, неведението ми и самотата“.