Хорхе Борхес - Смърт и компас

Килпатрик е убит в един театър, но театър е бил също целият град и актьорите са били легион, и драмата, приключила със смъртта му, е продължила много дни и много нощи. Ето какво се е случило.

На 2 август 1824 година съзаклятниците се събрали. Страната била узряла за въстание; въпреки това все се явявала някаква пречка — между заговорниците явно имало предател. Фъргъс Килпатрик бил натоварил Нолан да открие предателя. Но лан изпълнил задачата — обявил пред цялото събрание, че предателят е самият Килпатрик. С неопровержими доводи доказал правотата на обвинението; съзаклятниците осъдили своя водач на смърт. Той подписал собствената си смъртна присъда, но помолил наказанието му да не опетни каузата.

Тогава Нолан измислил един необикновен план. Ирландия боготворяла Килпатрик; и най-малкото подозрение в измяна би поставило в опасност въстанието; Нолан предложил наказанието на предателя да се превърне в оръдие за освобождението на родината. Според плана му осъденият трябвало да загине от ръката на неизвестен убиец при преднамерено драматични обстоятелства, които да се запечатат в паметта на народа и да ускорят избухването на въстанието. Килпатрик се заклел да подкрепи този план, който му давал възможност да изкупи вината си и който щял да извиси смъртта му.

Нолан не разполагал с достатъчно време да изкусури всички подробности на сложната публична екзекуция; наложило се да изплагиатства от един друг драматург, от врага англичанин Уилям Шекспир. Заимствал сцени от „Макбет“, от „Юлий Цезар“. Публичното и тайно представление траяло няколко дни. Осъденият пристигнал в Дъблин, говорил, действал, молил се, порицавал, произнасял прочувствени слова и всяко от тези действия, които славата щяла да разнесе, било предначертано от Нолан. Стотици актьори играели заедно с главния изпълнител; едни имали сложна роля, а други само минавали през сцената. Думите и делата им се съхраняват в историческите трудове, в ревностната памет на Ирландия. Въодушевен от тази грижливо премислена участ, едновременно спасителна и гибелна, Килпатрик обогатил текста на своя съдия с импровизирани постъпки и думи. Така тази многолюдна драма се разгръщала във времето, докато на 6 август 1824 година в една ложа с траурни завеси (предшестваща ложата на Линкълн) жадуваният куршум пронизал гърдите на предателя и герой. От устата му блъвнала кръв и той едва успял да изрече няколкото предвидени думи.

В творбата на Нолан пасажите, заимствани от Шекспир, са най-слабо драматичните; Райън подозира, че авторът ги е вмъкнал, за да може в бъдеще някой да открие истината. Той, естествено, разбира, че и сам е част от замисъла на Нолан… След дълги и тежки колебания решава да премълчи откритието си. Издава една книга, прославяща героя. Може би това също е било предвидено.

Сред многото загадки, които пробудиха дръзката проницателност на Льонрот, нито една не бе по-странна — по-очебийно странна, както биха се изразили някои — от поредицата кървави злодеяния, стигнали своя апогей във вила „Трист льо Роа“ сред натрапчивото ухание на евкалиптите. Наистина, Ерик Льонрот не успя да предотврати последното престъпление, но безспорно го предвиди. Не успя да разкрие и самоличността на злополучния убиец на Ярмолински, затова пък отгатна тайната структура на поредицата злодеяния и ролята на Ред Шарлах 131, известен още с прякора Шарлах Денди. Този престъпник (както много други) се беше заклел в честта си да убие Льонрот, но Льонрот никога не допускаше да бъде сплашен. Смяташе се за разумна машина, също като Огюст Дюпен, ала с някаква авантюристична, дори комарджийска жилка.

Първото престъпление бе извършено в „Отел дю Нор“ — високата призма, разположена над устието на реката, чиито води имат цвета на пустинята. На 3 декември в тази кула (известна главно с това, че съчетава отвратителната белота на санаториум, номерираната еднаквост на затворническите килии и общия вид на заведение със съмнителна репутация) пристигнал делегатът от Подолск на Третия талмудистки конгрес — доктор Марчело Ярмолински, мъж със сива брада и сиви очи. Никога няма да узнаем дали му е харесал „Отел дю Нор“, приел го е с онова древно примирение, което му е помогнало да изтърпи три години война в Карпатите и три хиляди години гнет и погроми. Дали му стая на R етаж, разположена точно срещу луксозния апартамент, в който бил настанен тетрархът на Галилея. Ярмолински се навечерял, отложил за следващия ден разглеждането на непознатия град, подредил многобройните си книги и оскъдните си притежания в стенния шкаф и още преди полунощ изгасил лампата (според показанията, дадени от шофьора на тетрарха, който спял в съседната стая.) На 4-ти в единайсет часа и три минути предобед по телефона го потърсил един редактор от „Yiddische Zeitung“, но доктор Ярмолински не отговорил; намерили го в стаята му с леко обезцветено лице, почти гол под широка старомодна пелерина. Лежал недалеч от вратата, която водела към коридора; дълбока рана от кама зеела на гърдите му.