Хорхе Борхес - Смърт и компас

След няколко седмици вещите в стаята му почнали да избледняват и да се разсейват — дотам, че накрая станали невидими; останали само креслото, масата, хартията и мастилницата. В добавка стените се покрили с вар, а подът — с жълта глазура; даже одеждите на самия Меланхтон вече били много по-обикновени. Той обаче упорито продължавал да пише и понеже все така отричал милосърдието, накрая бил пренесен в една подземна работилница, където имало и други богослови като него. Престоял затворен там няколко дена и започнал да се съмнява в правотата на възгледите си; тогава му разрешили да се върне обратно. Вече бил облечен в нещавени кожи, но се помъчил да си представи, че предишното преживяване е обикновена халюцинация, и продължил да възхвалява вярата и да очерня милосърдието. Една привечер усетил студ. Тогава обходил цялата къща и видял, че останалите стаи вече не съответствали на стаите от земното му жилище. Едно помещение се оказало претъпкано с непознати съоръжения; друго се било смалило дотолкова, че било невъзможно да се влезе в него; трето не изглеждало променено, но прозорците и вратите му гледали към огромни пясъчни дюни. А стаята в дъното на дома била пълна с хора, които боготворели Меланхтон и само му повтаряли, че няма по-мъдър богослов от него. Обожанието им го изпълнило с радост, но тъй като някои от тези люде нямали лице, а други изглеждали мъртви, накрая се отвратил и изгубил доверие в тях. Тогава решил да напише възхвала на милосърдието, ала всичко, което съчинявал в един ден, на следващия изглеждало изтрито; това го сполетяло, защото пишел без убеждение.

Посещавали го мнозина току-що починали, но той се срамувал, че го виждат в такова мръсно място. За да ги накара да повярват, че се намира на небето, се споразумял с един магьосник от стаята в дъното; той заблуждавал новодошлите с видения на разкош и безметежност. Ала щом посетителите си тръгвали, отново се явявали предишната нищета и варосаните стени — понякога даже и малко преди това.

От последните вести за Меланхтон узнаваме, че магьосникът и един от хората без лице са го отнесли в пясъчните дюни, където понастоящем слугува на демоните.

(От книгата Arcana coelestia 32 32 „Небесни тайни“ — бел.прев. на Емануел Сведенборг.)

Имало някога в андалуското царство град, в който живеели царете; името му било Лебтит, Сеута или Хаен. В този град се издигала една яка крепост, чиято двукрила порта не служела ни за влизане, ни за излизане — постоянно я държали залостена. Колчем някой цар издъхнел, новият владетел, който наследявал възвишения му престол, със собствените си ръце добавял нова ключалка на портата — и тъй, додето ключалките станали двайсет и четири, по една за всеки цар. Но ето че един зъл човек, който не бил от стария царски род, заграбил властта и вместо да добави нова ключалка, пожелал предишните двайсет и четири да бъдат отворени, за да види какво се крие в замъка. Везирът и емирите го умолявали да не върши подобно нещо; скрили железния пръстен с ключовете и му казали, че е по-лесно да добави една ключалка, отколкото да разбие двайсет и четири, ала той повтарял с удивително лукавство: „Искам да разгледам какво има в оня замък“. Тогава му предложили всички богатства, които успели да съберат — в стада, в християнски идоли, в злато и сребро, ала той не пожелал да отстъпи и отворил портата със собствената си десница (която навеки ще гори в огньовете на пъкъла). Вътре намерил изображения на араби от метал и дърво, яхнали своите бързоноги камили и жребци, с тюрбани, чиито краища се спускали на вълни по раменете им, с увиснали на ремък ятагани и изправени копия в десниците. Всички тези фигури били досущ като живи и хвърляли сенки по пода; даже и слепец можел да ги разпознае опипом, а предните копита на конете не докосвали земята, но и не падали, сякаш жребците се били изправили на задните крака. Голям страх вдъхнали у царя тези изящни фигури, а още повече отличният им порядък и безмълвие, защото всички гледали в една посока — към заник слънце, и отникъде не се чувал ни човешки глас, ни звук на тръба. Това съдържала първата зала на двореца. Във втората се намирала масата на Сулейман, сина на Дауд — дано избавлението бъде и с двамата! Тази маса била изваяна от един-единствен къс изумруд; този камък, както всички знаят, е зелен на цвят, а скритите му свойства са неописуеми, но истински, защото той укротява бури, запазва целомъдрието на онзи, който го носи, прогонва дизентерията и злите духове, носи благоприятен изход на съдебните дела и оказва голяма помощ при раждане.