Хорхе Борхес - Смърт и компас

Човекът умираше в краката ни. Рекох си, че на тоя, дето го бе наредил така, ръката му не е трепнала. Говедарят обаче беше як мъжага. Когато почука на вратата, Хулия тъкмо запарваше матето; кратунката обиколи всички поред и за втори път стигна до мен, а той още беше жив. „Закрийте ми лицето“, каза тихо, когато силите му го напуснаха. Едната гордост му бе останала и не искаше хората да гледат предсмъртните му гримаси. Някой му закри лицето с неговата висока шапка. Така си и умря, под шапката, без да простене. Осмелиха се да го открият чак когато гърдите му спряха да се надигат и спускат. Имаше уморения вид на всички мъртъвци; беше един от най-смелите мъже по онова време — от Ла Батерия, та чак до Южния квартал; престанах да го мразя едва когато разбрах, че е мъртъв и онемял завинаги.

— Колко му е да умреш? Щом си бил жив, друго не те чака — каза една от жените, а друга замислено добави:

— Каква суета е туй човекът, докато живее, а сетне за нищо не става, освен да събира мухите.

Тогава ония от Северния квартал взеха нещо да си шепнат, а после двама го повториха на висок глас:

— Жената го е убила.

Един изкрещя в лицето й, че тя е убийцата, и всички я наобиколиха. Аз забравих, че трябва да внимавам, и като светкавица се спуснах към нея. Така се втрещих, че щях да хвърля топа. Усетих, че ме гледат повечето хора, да не кажа всичките. Казах насмешливо:

— Я вижте ръцете на тая жена. Откъде у нея сила и сърце да забие нож? — сетне, като ми попремина желанието да се правя на смелчага, добавих: — Кой можеше да си представи, че покойния, за когото казват, че по неговите места карал всички да треперят, ще го подредят така жестоко, и то в такова убито място, като това, дето никога нищо не се случва, освен ако не дойде някой отвън, та да ни позабавлява, а после да остане да го плюят мухите.

Тия приказки май не засегнаха никого.

Междувременно в тишината почна да се чува все по-отчетливо тропот на копита. Беше полицията. Кой повече, кой по-малко, ама всички имаха причини да избягват разправии с нея и затова решиха да хвърлят мъртвеца в реката. Нали си спомняте продълговатия прозорец, през който блесна и излетя камата. Оттам мина сега и мъжът в черно. Дигнаха го няколко души, ръцете им го облекчиха от всички грошове и дрънкулки, дето носеше, а някой дори му отряза един пръст, та да задигне пръстена. Използвачи, господине, сега се подиграваха с един беден и нещастен мъртвец, ама сега, след като друг, по-смел от тях, го беше вече подредил. Един тласък — и буйната вода, видяла какво ли не, го отнесе. Не знам дали не го изкормиха, за да не изплува, предпочетох да не гледам. Оня със сивите мустаци не ме изпускаше от очи. Луханера използва бъркотията и се изниза.

Когато дойдоха хората на закона, за да хвърлят един поглед, отново се танцуваше, макар и вяло. Слепецът с цигулката скърцаше някакви стари хабанери, от ония, дето вече не се чуват. Навън се мъчеше да съмне. На могилата отсреща коловете от няндубай 31 31 Южноамериканско дърво с много твърда дървесина — бел.авт. стърчаха като самотни; тънката тел, която ги свързваше, не се забелязваше в сутрешния здрач.

Тръгнах спокойно към моята колиба, която се намираше на три пресечки от кръчмата. Гледам, на прозореца свети някаква светлинка, която веднага изгасна. Истина ви казвам, че като се сетих какво става, побързах да се прибера. Тогава, Борхес, отново извадих късия остър нож, който винаги си носех ей тук, в жилетката под лявата мишница, прегледах го още веднъж внимателно, а той си беше като нов, невинен и нямаше по него ни едно-едничко петънце кръв.

Ангелите ме известиха, че когато Меланхтон се споминал, на оня свят му била предоставена къща, измамно подобна на онази, която бе притежавал на земята. (Тъй се случва с почти всички новодошли в царството на вечността, затова и не вярват, че са умрели.) Покъщнината била същата — масата, писалището с чекмеджетата, библиотеката. Щом се събудил в това жилище, Меланхтон веднага възобновил книжните си занимания, сякаш изобщо не бил труп, и няколко дена писал за оправданието чрез вярата. Според обичая си не споменал и дума за милосърдието. Ангелите забелязали този пропуск и проводили пратеници да го разпитат. Меланхтон отвърнал: „Доказал съм неопровержимо, че душата може да мине и без милосърдието — за да влезеш в царството небесно, достатъчна е вярата“. Изрекъл тези думи високомерно, а не знаел, че вече е мъртъв и отреденото му място не е небето. Когато чули словата му, ангелите го изоставили.