Никому не е по възможностите да обхване в един-единствен миг цялото свое минало. Нито на Шекспир, доколкото зная, нито на мен самия, който бях негов частичен наследник, ни бе предоставено това свойство. Човешката памет не представлява една сума. Тя е едно безредие от неопределени възможности. Свети Августин, ако не се лъжа, говори за дворците и пещерите на паметта. Втората метафора е по-точната. И в тези пещери аз влязох.
Така както и нашата памет, паметта на Шекспир притежава големи зони, покрити със сянка, които той отхвърля по своя воля. Пазя скандалния спомен за това, как Бен Джонсън го карал да рецитира латински и гръцки хекзаметри, които слухът, несравнимият слух на Шекспир обикновено някъде обърквал сред бурния смях на колегите.
Познах състояния на щастие и на мрак, които надхвърлят обикновения човешки опит. Без да знам, дългата самота, посветена на изследване и обучение, ме бе подготвила за лесното възприемане на чудото.
След трийсет дни почувствах как паметта на мъртвия ме въодушевяваше. В продължение на цяла седмица изживявах любопитно щастие, почти вярвах, че аз съм Шекспир. Творчеството му оживя в мен. Зная, че луната на Шекспир е била по-малко луна, отколкото Диана, и по-малко Диана, отколкото тази тъмна, забавена дума тооп . Отбелязах и друго откритие. Привидните нехайства на Шекспир, тези absence dans l’infini , за които Юго говори с възвишени хвалебствия, са били специално обмисляни. Шекспир ги е толерирал или ги е вмъквал, за да може речта му, адресирана към сцената, да изглежда спонтанна, не прекалено шлифована и изкуствена ( nicht allzu glatt und gekünstelt ). Именно това е причината, която го е накарала да смеси метафорите:
Моят начин на живот
като есенно листо увяхва.
Една сутрин разпознах една вина в дъното на паметта му. Не се помъчих да я определя. Шекспир го е извършил веднъж и никога повече. Достатъчно е да заявя, че тази вина няма нищо общо с перверзията.
Разбрах, че трите свойства на човешката душа — памет, разум и воля, не са схоластична фикция. Паметта на Шекспир не можеше да ми разкрие нещо друго освен качествата на Шекспир. Очевидно е, че тези качества не включват особеностите на поета. Важното е творчеството, което той е създал с този крехък материал.
Аз наивно, също като Торп, размислях върху определена биография. Но скоро открих, че този литературен жанр изисква качества на писател, каквито аз определено не притежавам. Не умея да разказвам. Не умея да разкажа собствения си живот, който е много по-необикновен, отколкото животът на Шекспир. Освен това подобна книга би била безполезна. Случайността или съдбата предоставиха на Шекспир тривиалните, ужасни неща, които всеки човек познава. Той успя да ги превърне в приказки, в персонажи, много по-живи, отколкото сивият човек, който ги е сънувал, в стихове, които поколенията няма да погубят, в словесна музика. Защо да разплитам тази мрежа, защо да минирам кулата, защо да редуцирам до умерените пропорции на една документална биография или на един реалистичен роман звука и бурята на Макбет?
Гьоте представлява, както се знае, официалният култ към Германия. Култът към Шекспир, който изповядваме не без носталгия, е по-съкровен. (В Англия Шекспир, който е толкова далеч от англичаните, представлява официалният култ. Книгата на Англия е Библията.)
През първия етап на авантюрата изпитах щастието да бъда Шекспир. В последния етап изпитвах тежест и ужас. В началото двете памети не смесваха водите си. С течение на времето голямата река на Шекспир заплаши и почти задави моя скромен басейн. С ужас забелязах, че бях започнал да забравям езика на родителите си. И тъй като самоличността се основава на паметта, се изплаших за разсъдъка си.
Приятелите идваха да ме посещават. Учудвах се, че не забелязват, че се намирам в ада.
Започнах да не разбирам ежедневните неща, които ме заобикаляха ( dîe alltâgliche Umwelt ). Една сутрин се загубих между някакви големи форми, направени от желязо, дърво и стъкло. Оглушиха ме свирки и викове. Необходим ми беше един миг, който можеше да ми се стори безкраен, за да разпозная локомотивите и вагоните на гарата в Бремен.
С натрупването на годините всеки човек е длъжен да носи нарастващия товар на паметта си. Две памети ме задушаваха и се преплитаха една в друга: моята и тази на другия, който беше неконтактен.
Всички неща искат да продължават съществуванието си в самите себе си, пише Спиноза. Камъкът иска да бъде камък, тигърът — тигър, аз искам отново да бъда Херман Зьоргел.
Читать дальше