Хорхе Борхес - Смърт и компас

— Приемам паметта на Шекспир!

Несъмнено нещо се случи, но аз не го усетих. Обзе ме някаква лека умора, може би само си въобразявах. Спомням си ясно, че Торп ми каза:

— Паметта вече е влязла в съзнанието ви, но трябва и да я откриете. Тя ще възникне в сънищата ви, ще се появи в безсънието, когато разгръщате страниците на някоя книга или щом завиете на някой ъгъл. Не ставайте нетърпелив, не измисляйте спомени. Случаят може да ви подтикне или да ви забави, зависи от тайнствения му начин на действие. Според това, как аз забравям, вие ще си спомняте. Не ви обещавам определен срок.

Останалата част от нощта обсъждахме образа на Шейлок 471. Въздържах се да разпитвам дали Шекспир е имал лични контакти с евреи. Не исках Торп да си помисли, че го подлагам на изпитание. Уверих се, не знам дали с чувство на облекчение или на безпокойство, че неговите мнения бяха толкова академични и конвенционални, колкото моите.

Следващата нощ отново не заспах. Открих, както и толкова други пъти преди това, че съм страхливец. От страх да не бъда измамен не се предадох на щедрата надежда. Исках да мисля, че настоящето на Торп е илюзорно. Но надеждата напираше неудържимо. Шекспир щеше да бъде мой, така както никой не е принадлежал никому — нито в любовта, нито в приятелството, нито даже в омразата. Аз по някакъв начин щях да бъда Шекспир. Нямаше да напиша трагедиите, нито заплетените сонети, но щях да си спомням мига, в който ми се разкриха вещиците, и онзи другия, в който ми бяха вдъхнати обширните редове:

Щях да си спомня Ан Хатауей както онази вече зряла жена, която ме научи какво е любов в един апартамент в Любек преди толкова много години. (Помъчих се да си спомня жълтите тапети и светлината, която идеше откъм прозореца. Навярно този пръв провал е предшествал другите ми.)

Бях почти уверен, че образите на вълшебната памет ще бъдат преди всичко визуални. Но не беше така. Няколко дни по-късно, докато се бръснех, произнесох пред огледалото думи, които ме удивиха и които принадлежаха, както ми посочи един колега, на Чосър. Един следобед на излизане от Британския музей започнах да си подсвирквам простичка народна мелодия, която не бях чувал никога.

Навярно читателят е забелязал общите признаци на първите прояви на една памет, която въпреки блясъка на някои метафори беше много повече слухова, отколкото визуална.

Де Куинси твърди, че човешкият мозък е като палимпсест 473. Всеки нов писмен текст покрива предишния ръкопис и на свой ред също е покрит от нов, но всемогъщата памет може да извади от погреба някоя импресия, колкото и мимолетна да е била, стига само да й се зададе необходимият стимул. Според завещанието му в къщата на Шекспир не е имало никакви книги, нито даже Библията, но всички знаят, че той често е препрочитал произведенията на Чосър, Гоуър, Спенсър, Кристофър Марлоу. А също така „Хроника“ на Холинсхед, „Монтен“ на Флорио, „Плутарх“ на Норт. Аз притежавах по латентен начин паметта на Шекспир и прочитането, по-точно — препрочитането, на тези старинни томове щеше да бъде само стимулът, който търсех. Препрочетох също така и сонетите, които са последното му произведение. Понякога улучвах някое обяснение, а понякога откривах много нови. Добрите стихове искат да бъдат четени на висок глас. И така, след няколко дни и без много труд успях с лекота да произнеса твърдото „Р“ и отворените гласни, характерни за шестнайсети век.

Написах в Zeitschrift für germanische Philologie, че сонет 127 се е отнасял за незабравимата победа над Непобедимата армада 474. Бях забравил, че Самюъл Бътлър 475вече беше формулирал тази теза през 1899 г.

Посещението ми в Стратфорд он Ейвън беше, разбира се, стерилно. После настъпи постепенното преобразяване на сънищата ми. Не ми бяха отредени, както на Де Куинси, разтърсващи кошмари, нито състрадателни алегорични видения по маниера на неговия учител Жан Пол. В нощите ми нахлуха непознати лица и стаи. Първо разпознах лицето на Чапман, после разпознах Бен Джонсън, а също и лицето на един съсед на поета, който не фигурира в биографиите, но с когото Шекспир често се е срещал.

Човек, който придобива енциклопедия, всъщност не придобива всеки ред от нея, нито всеки абзац или всяка страница и всяка илюстрация — той придобива само възможността да опознае някое от всички тези неща. Ако това се случва с конкретно и относително обикновено човешко същество, което спасява азбучния ред на статиите, то какво ли не би се случило с едно абстрактно и променливо нещо, каквато е магическата памет на един мъртвец?