Хорхе Борхес - Смърт и компас

— Нали ви казах, че Хуан няма да разреши оня мръсен чужденец да ни остави без покрив.

Един ден валеше като из ведро. Като не можех да отида на училище, тръгнах да оглеждам къщата. Качих се и на тавана. Там седеше леля ми, положила ръка върху ръка; усетих, че дори и не мисли. В стаята й миришеше на влага. В единия ъгъл беше желязното легло; на една от пръчките висеше молитвена броеница; в другия ъгъл имаше ракла за дрехи. На една от варосаните стени висеше щампа на Богородицата. Върху нощната масичка стоеше свещник.

Без да вдигне поглед, леля ми каза:

— Знам какво те води насам. Изпратила те е майка ти. Тя не иска да разбере, че ни спаси Хуан.

— Хуан ли? — запитах учуден. — Та Хуан е умрял преди повече от десет години.

— Хуан е тук — каза тя. — Искаш ли да го видиш?

Отвори чекмеджето на нощната масичка и извади от там една кама.

После продължи нежно:

— Ето го. Знаех си аз, че никога няма да ме изостави. На тоя свят не е имало мъж като него. Не позволи на оня мръсен чужденец дори да гъкне.

Едва тогава разбрах. Тази бедна побъркана жена беше убила Лукеси. Водена от омраза, от лудост, а кой знае, може би от любов, тя се беше измъкнала през южната врата, беше прекосила в тъмната нощ безброй улици, беше намерила накрая къщата и с тези големи и костеливи ръце беше забила камата. Камата беше за нея Мураня, мъртвецът, когото тя продължаваше да обожава.

Никога не разбрах дали бе доверила историята на майка ми. Почина малко преди да ни накарат да опразним къщата.

Това е разказът на Трапани, когото повече не срещнах. Струва ми се, че в историята на тая жена, останала сама и отъждествила своя мъж, своя тигър с един предмет, който той й бе оставил — жестокото оръжие на неговите подвизи, — виждам символ или по-точно — много символи. Хуан Мураня е бил мъж, който е крачел по познатите ми улици, който е познал онова, което познават всички мъже, който е усетил вкуса на смъртта и после се е превърнал в нож; сега е споменът за един нож, а утре ще потъне в забвение, във всеобщото забвение.

На 14 януари 1941 година Мария Хустина Рубио де Хауреги щеше да празнува стогодишния си рожден ден. Тя беше единствената останала жива потомка на участник във войната за независимост 367.

Баща й, полковник Мариано Рубио, е бил човек, когото, без да проявяваме непочтителност, можем да наречем малък национален герой. Роден в енорията Ла Мерсед в семейство на местни земевладелци, той е произведен в чин младши лейтенант от армията на Андите и взима участие в битката при Чакабуко, в злополучния бой при Канча Раяда, в сражението в Майпу и две години по-късно — при Арекипа 368. Казват, че в навечерието на тази битка двамата с Хосе де Олавария 369си разменили сабите. В началото на април 23-та се е състояло знаменитото сражение при Серо Алто, но тъй като е станало в долината, обикновено му викат сражението при Серо Бермехо. Венецуелците, които вечно завиждат на бойната ни слава, приписват тази победа на генерал Симон Боливар, ала не е възможно да бъде измамен безпристрастният наблюдател, аржентинският историк, който отлично знае, че заслугата за победата се пада на полковник Мариано Рубио. Именно той, начело на полк колумбийски хусари, накланя везните в спорната битка с пики и саби, подготовка за не по-малко знаменитото сражение при Аякучо, където също се отличава. Тук е ранен. През 27-а се сражава геройски при Итусаинго 370под прякото командване на Алвеар 371. Въпреки родството си с Росас 372той е бил човек на Лавайе и поддръжник на унитаристите. Успява да разгроми монтонеросите 373в една схватка, която нарича саблена сеч.

След разгрома на унитаристите емигрира в Уругвай и се жени. Умира по време на Голямата война в обсадения от хората на Орибе 374Монтевидео малко преди да навърши четирийсет и четири години, а за онова време това е било почти старост. Минавал е за приятел на Флоренсио Варела. Твърди се, че е бил изключен от Военната академия, и, изглежда, наистина е било така: превзел е много крепости, но не е бил взел нито един изпит. Оставя две дъщери, от които ни интересува само по-малката — Мария Хустина.

Към края на 53-та вдовицата на полковника заедно с дъщерите си се засели в Буенос Айрес. Не им върнаха имението, отнето от тиранина, но семейството живя дълго със спомена за изгубените земи, които никога не бяха виждали. На седемнайсет години Мария Хустина се омъжи за доктор Бернардо Хауреги, който, макар и цивилен, взе участие в битките при Павон и Сепеда 375и умря, изпълнявайки служебния си дълг, по време на жълтата треска 376. Той остави син и две дъщери. Мариано — първородният, стана данъчен инспектор и често посещаваше архивите на Националната библиотека, подтикван от желанието да напише подробна биография на героя, биография, която така и не завърши и която навярно не е и започвал. По-голямата от дъщерите — Мария Елвира, се омъжи за свой братовчед от рода Сааведра 377, чиновник в министерството на финансите, а Хулия, по-малката — за някой си господин Молинари, италианец, който преподаваше латински и беше извънредно начетен човек. Внуците и правнуците няма да споменавам; достатъчно е читателят ми да си представи един знаменит, но обеднял род, който води началото си от една епична фигура и от родената в изгнание дъщеря.