Хорхе Борхес - Смърт и компас

Семейство Хауреги живееше, както видяхме, в известен фалш. Те смятаха, че принадлежат към аристокрацията, но хората от това съсловие не ги познаваха; бяха потомци на национален герой, но в учебниците по история рядко се споменаваше името му. Наистина на него беше кръстена цяла улица, но тази улица, която малцина знаят, се намираше някъде зад гробищата в западната част на града.

Денят на стогодишнината наближаваше. На 10 януари един униформен офицер донесе писмо, подписано от самия министър, с което той известяваше, че на 14-и ще направи посещение на семейство Хауреги. Поласкани, те показаха това писмо на всички комшии, като заостряха вниманието им върху бланката и собственоръчния подпис на министъра. След това започнаха да пристигат журналисти, които подготвяха репортажи във вестниците. Дадоха им всевъзможни сведения, защото явно изобщо не бяха чували за полковник Рубио. Почти непознати хора се обаждаха по телефона с молба да бъдат поканени.

Всички в домакинството се готвеха усърдно за великия ден. Намазаха пода, измиха прозорците, махнаха муселиновите покривала на полилеите, полираха махагона, излъскаха среброто от бюфета, разместиха мебелите и дори вдигнаха капака на пианото в салона, за да се вижда кадифената покривчица върху клавишите. Всички сновяха насам-натам. Единствено старата дама остана чужда на тая суматоха; усмихвайки се, тя сякаш нищо не разбираше; с помощта на слугинята Хулия я подреди тъй, сякаш подреждаше покойница. Първото, което щяха да видят гостите при влизането си, беше портретът на националния герой с маслени бои, а малко по-ниско, вдясно — сабята, съпътствала го в многобройните битки. Даже в дни на крайна оскъдица те не пожелаха да я продадат и възнамеряваха да я подарят на историческия музей. Една изключително мила съседка им услужи за случая със саксия здравец.

Тържеството трябваше да започне в седем часа. Бяха поканили гостите за шест и половина, тъй като знаеха, че никой не обича да е пръв. В седем и десет все още нямаше жива душа; поспориха малко язвително за ползата и вредата от неточността. Елвира, която се гордееше с точността си, заяви, че да караш хората да те чакат, е непростима проява на неуважение; Хулия, повтаряйки думи на мъжа си, отбеляза, че закъснението е израз на учтивост, защото, ако всички закъсняват, значи така е по-удобно и никой никого не притеснява. В седем и четвърт къщата беше претъпкана. Целият квартал видя и завидя на колата и шофьора на госпожа Фигероа 380, която рядко канеше семейство Рубио, но която посрещнаха любвеобилно, да не би някой да си помисли, че се виждат само по погребения. Президентът беше изпратил адютанта си, един много мил господин, който заяви, че за него е голяма чест да стисне ръка на дъщерята на героя от Серо Алто. Министърът, който трябваше да се оттегли рано, произнесе проникновено слово, в което обаче се говореше повече за Сан Мартин, отколкото за полковник Рубио.

Старицата седеше в креслото си, облегната на няколко възглавници, и от време на време климаше или изпускаше ветрилото. Група знатни госпожи, дамите на Отечеството, изпяха в нейна чест националния химн, но тя, изглежда, не го чу. Фотографите подредиха гостите в ефектни групички и защракаха със светкавиците. Чашките порто не стигаха. Отвориха няколко бутилки шампанско. Старата дама не промълви нито дума: може би вече не знаеше коя е. Още същата вечер се разболя и се залежа.

Когато по-чуждите се разотидоха, семейството набързо приготви студена вечеря. Миризмата на тютюн и кафе беше вече изместила финия аромат на парфюмите.

Сутрешните и вечерните вестници благородно лъжеха; всички хвалеха почти феноменалната памет на дъщерята на героя — „красноречив архив на цял век аржентинска история“. Хулия искаше да й покаже тези съобщения. В полумрака старата дама лежеше все тъй неподвижно със затворени очи. Нямаше треска; лекарят, който я прегледа, каза, че всичко е наред. След няколко дни тя умря. Нашествието на тълпата, необичайната врява, светкавиците, речите, униформите, многобройните ръкостискания и гърмът на шампанското бяха ускорили нейния край. Навярно бе решила, че в къщата е нахлула Масорката 381.

Мисля за падналите при Серо Алто, мисля за покритите със забрава мъже на Америка и Испания, загинали под конските копита, и ми се струва, че последната жертва на тази кавалерийска сеч в Перу — след повече от век — бе една стара дама от Буенос Айрес.