Хорхе Борхес - Смърт и компас

— Сигурен ли сте, че Уриарте и другият никога преди това не са се упражнявали в бой с нож? Може би, докато са се въртели из чифлиците, все са понаучили туй-онуй?

— Не — отговорих му. — Всички, които бяха там, се познаваха добре и всички бяха крайно учудени.

Олаве продължи бавно, сякаш мислеше на глас:

— Значи една от камите се е сгъвала под формата на буквата „V“… Знам само за две ками от този вид: камата на Морейра и на Хуан Алмада, който е действал някъде към Тапалкен — нещо прищракна в паметта ми; Олаве продължи: — Освен това вие споменахте за нож с дървена дръжка с гравирана марка във вид на храст. Такива ножове има с хиляди, но един, само един е придобил слава — той спря за миг, после продължи: — Имението на господин Асеведо е било близо до Пергамино. Говори се, че към края на века именно по тия места се е подвизавал друг главорез — Хуан Алманса. След първото си убийство, което е извършил на четиринайсет години, той никога не се разделял точно с такъв къс нож, защото му носел късмет. Хуан Алманса и Хуан Алмада се намразили, защото хората ги бъркали поради близостта на имената. Дълги години са се търсили, но никога не са се срещнали. Хуан Алманса е бил убит по време на едни избори от някакъв заблуден куршум. Другият е починал, струва ми се, от естествена смърт в болницата в Лае Флорес.

Тази вечер не говорихме повече. Всеки от нас остана сам да мисли.

Девет-десет мъже, които вече не са между живите, видяха това, което видяха очите ми, острието, което проникна дълбоко в тялото, и после тялото, проснато на земята — но това, което те видяха, всъщност е краят на друга, по-отдавнашна история. Манеко Уриарте не уби Дънкан; сражаваха се оръжията, а не мъжете. Те бяха лежали в покой едно до друго в една витрина до момента, в който ръцете ги бяха събудили. Навярно са се раздвижили при събуждането; затова трепна юмрукът на Уриарте, затова трепна ръката на Дънкан. Двете ками знаеха да се сражават — затова техните оръдия, хората, се сражаваха добре в оная нощ. Бяха се търсили дълго по безкрайните пътища на провинцията и се срещнаха тогава, когато господарите им гаучоси вече се бяха превърнали в прах. В желязото, от което бяха изковани, дремеше и дебнеше отколешна човешка ненавист.

Вещите живеят по-дълго от хората. Кой знае дали историята свършва тук, кой знае дали няма да се срещнат отново.

Дълги години разправях, че съм израснал в квартал Палермо 364. Сега вече ми е ясно, че това е било почти литературно преувеличение, защото всъщност израснах зад една дълга ограда с железни решетки в къща с двор и сред книгите в библиотеката на баща ми и на дядо ми. Палермо на камите и китарите се е намирал зад ъгъла (така ме уверяваха), в кръчмите и бордеите.

През 1930 година посветих едно есе на Еваристо Кариего — наш съсед, поет, възпяващ предградията. Малко по-късно случайността ме срещна с Емилио Трапани. Качих се на влака за Морон и Трапани, седнал до прозореца в купето, ме заговори по име. Не можах да го позная — бяха минали толкова много години, откакто седяхме на един чин в училището на улица „Тамес“. (Роберто Годел непременно ще си спомни за него, сигурен съм.) С Трапани никога не сме били особено близки. Времето, а също и взаимното безразличие ни бяха раздалечили още повече. Впрочем сега си спомням, че той ме беше запознал с основните понятия от лунфардо — тогавашния жаргон на бабаитите. Завързахме един от онези тривиални разговори, в които с усилие намираме какво да кажем или от които узнаваме за кончината на някой съученик, превърнал се само в име. Внезапно Трапани каза:

— Знаеш ли, наскоро ми дадоха да прочета книгата ти за Кариего. В нея през цялото време говориш за двубои с ками и за света на криминалните типове. Но я ми кажи, Борхес — той ме гледаше с огромно удивление, — какво знаеш ти за този подземен свят?

— Чел съм по въпроса — отговорих.

Не ме остави да продължа и каза:

— Да, чел си, сигурно, а аз познавам тия хора, без да съм „чел“ за тях — и след това добави с тон на човек, доверяващ някаква тайна: — Племенник съм на Хуан Мураня 365.

От всички майстори на камата през деветдесетте години в Палермо най-много се говореше за Мураня.

— Флорентина, леля ми по майчина линия — продължи той, — му беше жена. Тази история може да те заинтересува…

Реторичният патос на места, а и някои дълги фрази ме накараха да заподозра, че я разказваше не за първи път.

Майка ми открай време роптаеше, че сестра й се е оженила за Хуан Мураня, който според нея беше хладнокръвен убиец и нехранимайко, а за леля Флорентина — човек на действието. За смъртта на чичо ми се разказват най-различни истории. Някои даже стигаха дотам, че уж една нощ, понеже си бил пийнал, паднал от капрата на файтона, когато завивал на ъгъла на улица „Коронел“, и си разбил черепа в паветата. Други говореха, че властта го преследвала и той избягал в Уругвай. Майка ми, която въобще не можеше да понася зет си, така и никога не ми обясни. Пък и съм бил много малък тогава, за да помня Хуан Мураня.