Хорхе Борхес - Смърт и компас

Не помня кой отвори витрината. Манеко Уриарте избра най-впечатляващото и най-дълго оръжие — камата с напречника във формата на буквата „V“. Дънкан някак небрежно взе един нож с дървена дръжка, на острието му бе гравиран храст. Някой се обади, че било много типично за Манеко да си избере шпага. Никой не се изненада, че в този момент на Уриарте му трепна ръката; всички се учудиха, че същото стана и с Дънкан.

Традицията изисква мъжете, които са решили да се бият, да не оскърбяват дома, където се намират, и да излязат навън. Полунашега-полунаистина излязохме навън във влажната нощ. Не бях опиянен от виното, а от самото приключение; копнеех някой да убие някого, за да мога после да разказвам и да си спомням приключението. Мисля, че в този миг останалите не бяха по-възрастни от мен. Усетих освен това как някаква вихрушка, която никой не можеше да спре, ни завлича и погубва. Никой не вярваше на обвинението на Манеко; всички го тълкуваха като плод на стара, отново пламнала от виното вражда.

Вървяхме под дървета и задминахме беседката. Начело крачеха Уриарте и Дънкан; учуди ме, че се дебнат един друг, сякаш се страхуваха от изненада. Стигнахме до една полянка. Дънкан каза кротко, но властно:

— Това място тук е подходящо.

Двамата застанаха в средата. Стояха колебливи и нерешителни. Някой се обади:

— Я хвърлете тия железа, че само ви пречат, и се хванете гуша за гуша.

Обаче двамата мъже вече се сражаваха. В началото го вършеха несръчно, сякаш се страхуваха да не се наранят; в началото следяха стоманеното острие на противника, после — очите му. Уриарте беше забравил своя гняв; Дънкан — безразличието или презрението си. Опасността ги беше преобразила — сега се сражаваха двама мъже, а не двама юноши. Представях си битката като хаос от стомана, а сега я следях, сякаш бе партия шах. Годините, разбира се, са разкрасили едни неща от това, което видях, и са покрили с прах други. Не зная колко продължи боят; има неща, които не се подчиняват на обикновените измерения на времето.

Тъй като нямаха пончо, което обикновено служи за защита, те посрещаха ударите с подлакътниците си и скоро изпорязаните им ръкави почнаха да тъмнеят от кръвта. Явно грешахме, като мислехме, че не познават този вид двубой. Забелязах, че действат по различен начин. Оръжията им бяха различни и за да компенсира по-неизгодното си положение, Дънкан се стараеше да бъде съвсем близо до противника си; Уриарте пък отстъпваше, за да се хвърли после напред, като нанасяше дълги и ниски удари с камата. Някой извика:

— Ще се убият! Спрете ги!

Никой не се осмели да се намеси. Уриарте беше отстъпил. Тогава Дънкан го атакува. Телата им вече почти се докосваха. Стоманата на Уриарте търсеше лицето на Дънкан. Изведнъж ни се стори, че камата е станала по-къса — беше потънала в гърдите на Дънкан и той се свлече на тревата. Докато падаше, каза много тихо:

— Колко странно! Всичко е като на сън!

Не затвори очи, не помръдна и аз вече бях видял как един човек убива друг.

Манеко Уриарте се наведе над мъртвеца и го помоли да му прости. Плачеше, без да се преструва. Току-що стореното превишаваше силите му. Сега разбирам, че се е разкайвал не толкова за престъплението, колкото за безразсъдството си.

Не исках да гледам повече. Толкова бях копнял да присъствам на подобна случка, а ето че се чувствах сломен. По-късно Лафинур ми каза, че се наложило да употребят сила, за да изтръгнат ножа. Събрали се на съвет. Решили да лъжат възможно най-малко; за да му придадат по-голямо благородство, щели да представят двубоя с ножове като дуел с шпаги. Четири души си предложили услугите за секунданти, между тях и Асебал. В Буенос Айрес всичко се урежда; приятели ще се намерят винаги.

Върху масата от махагоново дърво бяха останали разпилени карти и банкноти; никой не искаше нито да ги погледне, нито да се докосне до тях.

През следващите години неведнъж съм мислил да разкажа историята на някой приятел, но винаги съм изпитвал чувството, че за мен е по-ласкателно да притежавам една тайна, отколкото да я разказвам. Към 1929 година случаен разговор ме накара внезапно да наруша това дълго мълчание. Пенсионираният полицейски комисар дон Хосе Олаве ми беше разказвал истории за герои на камата, подвизавали се в квартал Ретиро; той изтъкна, че тези хора били способни на всякакво коварство, което би им помогнало да надвият противника си, и че преди братята Подеста и Гутиерес почти не е имало честни боеве с ножове. Казах му, че съм бил свидетел на такъв дуел. И тогава му разказах случилото се преди толкова много години. Той ме изслуша с професионално внимание, после запита: