Хорхе Борхес - Смърт и компас

В града усетил носталгия по онези първи вечери в прерията, в които преди време го мъчела носталгия по града. Отишъл в кабинета на преподавателя си и му казал, че знае тайната, но е решил да не я разкрива.

— Да не би да ви обвързва клетва? — запитал професорът.

— Не това е причината — отвърнал Мърдок. — В онези далечни земи научих нещо, което не мога да изкажа.

— Може би английският език не разполага с достатъчно средства, за да го изрази? — предположил другият.

— И това не е, господине. Сега, когато владея тайната, бих могъл да я разглася по сто различни и даже противоречиви начина. Не зная как точно да ви кажа, ала тайната е прекрасна и сега науката, нашата наука, ми изглежда лекомислена и повърхностна — след кратко мълчание добавил: — А освен това самата тайна не е толкова ценна, колкото пътищата, които ме отведоха до нея. Струва си човек да извърви тези пътища сам.

Преподавателят му рекъл хладно:

— Ще предам решението ви на съвета. Да не би да сте намислили да заживеете сред индианците?

— Не — отвърнал Мърдок. — Навярно няма да се върна в прерията. Това, на което ме научиха тамошните хора, има стойност навсякъде и при всякакви обстоятелства.

Такава била същността на разговора им. Фред се оженил, развел се и сега е един от библиотекарите на Йейл.

Бих искал да опиша, и може би ще бъде за първи път, една от най-странните и най-тъжни случки от нашата история. Струва ми се, че най-добрият начин да го направя е да не се намесвам в разказа, доколкото е възможно, и да избягвам живописните подробности и рискованите догадки.

Трите действащи лица са един мъж, една жена и огромната сянка на един диктатор. Името на мъжа е Педро Салвадорес; дядо ми Исидоро Асеведо се е срещнал с него няколко дни или седмици след битката при Касерос. По всяка вероятност Педро Салвадорес не се е различавал от повечето хора, ала съдбата му и годините са го направили единствен и неповторим. Той навярно е бил земевладелец като повечето хора по онова време. Притежавал е чифлик (поне така можем да предполагаме), а по убеждения е бил унитарист 339. Моминското име на жена му е Планес; живеели на улица „Суипача“. Къщата, в която се случило това, била като всички останали — с външна врата, трем, вътрешна врата, стаи от двете страни на коридора и просторни вътрешни дворове. Една нощ, около 1842 година, те чули засилващ се тропот на конски копита по калдъръмената улица, а после и виковете на конниците: „Да живее!“, „Смърт!“. Този път Масорката 340не ги отминала. След виковете последвало настойчиво тропане по вратата и накрая мъжете я изкъртили. През това време Салвадорес успял да отмести масата в столовата, да повдигне килима и да се скрие в избата отдолу. Жената поставила масата обратно на мястото й. Бандитите нахлули; търсели Салвадорес, за да го арестуват. Жената казала, че е избягал в Монтевидео. Те не й повярвали, били я, изпочупили сервиза от небесносин порцелан, претърсили къщата, но не се сетили да повдигнат килима. Към полунощ си отишли, като се заканили, разбира се, че пак ще се върнат.

Всъщност тук започва историята на Педро Салвадорес, който преживял девет години в избата. Колкото и да си говорим, че годините се състоят от дни, а дните от часове и че девет години са абстрактно понятие и немислими като число, тази история е ужасяваща. Предполагам, че в тъмнината, към която очите му са привикнали, той не е мислил за нищо, не е мислил дори за своята омраза, дори за опасността. Той просто е седял там в мазето. Навярно е долавял откъслечни звуци от забранения за него свят — типичните стъпки на съпругата, звънтенето на кофата при удрянето в ръба на кладенеца, проливния дъжд на двора. Всъщност всеки ден е можел да бъде последният.

Постепенно жената освободила прислугата, която можела да го издаде. Казала на всички близки, че Салвадорес е избягал в Уругвай. Изкарвала хляба за двамата, като шиела униформи за войската. С течение на годините родила две деца; роднините я презирали, защото ги приписали на някой любовник. След падането на деспотичния режим на колене я молили за прошка.

Кой е Педро Салвадорес? Какъв е бил той? Кое го е заставило да стои затворен? Дали страхът, дали любовта, дали невидимото присъствие на родния Буенос Айрес или пък, най-сетне, навикът? Навярно жена му от страх да не остане сама му е носила смътни известия за конспирации и победи. А може да е бил страхливец и жената от преданост да не му е показвала, че го е знаела? Представям си го в онова мазе, сигурно без светлина, без книга. Може би тъмнината го е унасяла в сън. В началото навярно е сънувал онази ужасна нощ, в която ножът е търсел гърлото му, сънувал е безлюдните улици и равнината. А след години, когато вече не е можел да избяга, положително е засънувал мазето. Сигурно в началото се е чувствал преследван, заплашван; по-късно (само че ние никога няма да го узнаем) е приличал на звяр, притихнал в бърлогата си, или на някакво тайнствено божество.