Хорхе Борхес - Смърт и компас

Когато предсмъртната му агония свърши, той остана сам — сам, смазан и отхвърлен — и потъна в сън. Щом се събуди, пак го очакваха ежедневните привички и места; каза си, че не бива да мисли прекалено за изминалата нощ, и въодушевен от това решение, се облече полека, без да бърза. В кантората се справи криво-ляво със задълженията си, макар и с онова неловко усещане, което умората ни носи — че повтаряме вече свършена работа. Стори му се, че другите хора отвръщат поглед от него; може би вече знаеха, че е мъртъв. Тази нощ започнаха кошмарите; не успяваше да запази и най-малък спомен от тях, оставаше му само страхът, че пак ще се върнат. С течение на времето този страх надделя над всичко останало; даже заставаше между него и страницата, която трябваше да напише, или книгата, която се опитваше да чете. Буквите пъплеха по страницата като мравки; лицата, познатите лица, се размиваха; вещите и хората постепенно го напускаха. Умът му се вкопчваше в тези променливи форми с налудничаво упорство.

Колкото и да е странно, никога не заподозря истината; тя го осени отведнъж. Разбра, че не може да си спомни формите, звуците и багрите на сънищата си; всъщност нямаше никакви форми, звуци и багри, а и самите сънища не бяха сънища. Те бяха неговата действителност — една действителност отвъд мълчанието и зрението, а следователно и отвъд паметта. Това го порази повече от факта, че още от смъртния си час се бе борил с водовъртеж от безсмислени образи. Дочутите гласове се оказаха ехо, видените лица — маски; пръстите на ръката му бяха сенки — неясни и нереални без съмнение, но в същото време скъпи и познати.

По някакъв начин усети, че негов дълг е да остави зад себе си тези неща; сега принадлежеше на новия свят, чужд на миналото, настоящето и бъдещето. Малко по малко този свят го обграждаше. Понесе много мъки, прекоси области, където царяха отчаяние и самота. Тези странствания бяха жестоки, защото надхвърляха всичките му предишни възприятия, спомени и надежди. Целият ужас се криеше в тяхната новост и великолепие. Бе заслужил Благодатта, още в мига на смъртта си се бе озовал на небето.

Последните истории на Киплинг са не по-малко заплетени и тревожни от тези на Кафка или Хенри Джеймс, а същевременно безспорно ги превъзхождат; но през 1885 година в Лахор Киплинг е започнал поредица от кратки разкази, написани в ясен, непосредствен стил, които са били събрани и издадени през 1890 година. Немалка част от тях — „В дома на Судху“ 344, „Отвъд границите на приличието“, „Портата на стоте скърби“ — са лаконични шедьоври; понякога съм си мислел, че на прага на старостта един вещ в занаята си човек може да подражава — без да прояви нескромност — на онова, което е замислил и осъществил някой гениален младеж. Настоящият цикъл е плодът на това разсъждение, но нека читателите преценят сами.

Опитах се (не зная доколко успешно) да напиша непосредствени разкази. Не смея да твърдя, че са елементарни; нито една страница, нито една дума на тази земя не е елементарна, защото всички те постулират Вселената, чието най-известно свойство е сложността. Искам само да изясня, че не съм и никога не съм бил онова, което навремето се наричаше баснописец или нравоучител, а в наши дни — ангажиран писател. Нямам претенции да съм Езоп. Историите ми, подобно на тези в „Хиляда и една нощ“, целят да развличат или да трогват читателите, а не да им вдъхват убеждения. Тази цел не означава, че се затварям в кула от слонова кост, ако си послужа със Соломоновия израз. Политическите ми възгледи са добре известни; станах член на консервативната партия (действие, което само по себе си е форма на скептицизъм) и никой никога не ме е нарекъл комунист, националист, антисемит, поддръжник на Ормига Негра 345или на Росас 346. Вярвам, че с течение на времето ще заслужим да се освободим от всякакви правителства. Никога не съм крил убежденията си, дори и в трудните години, но не съм допускал да се намесват в литературните ми произведения освен веднъж, когато бях увлечен от всеобщия възторг от Шестдневната война. Писането е нещо загадъчно; нашите мисли и мнения са твърде нетрайни и аз предпочитам Платоновата теория за музата пред теорията на По, който твърдеше с истинска или престорена убеденост, че създаването на една поема е изцяло интелектуално действие. (Неспирно ме удивлява фактът, че класиците тъй често даваха израз на романтични теории, а един романтичен поет прегърна класическа теза.)