Хорхе Борхес - Смърт и компас

Суарес Миранда, „Пътешествия на благоразумни люде“, IV книга, гл. XLV, Лерида, 1658

През 1102 година Магнус Барфод се заел да покори изцяло кралствата на Ирландия; казват, че в навечерието на смъртта си той получил следния поздрав от Муиркертах, краля на Дъблин:

Дано в твоите войски служат редом златото и бурята, Магнус Барфод.

Дано е честита твоята бран утре, в полята на моето кралство. Дано твоите страшни кралски ръце изтъкат платното на битката.

Дано станат храна на червения лебед 332онези, що се опълчват на меча ти.

Дано утре в боя си по-храбър от всякога. Дано безчетните ти богове те наситят със слава, дано те наситят и с кръв.

Дано се увенчаеш с победа в утрото, кралю, що тъпчеш Ирландия.

Дано от многобройните ти дни никой не сияе като утрешния,

защото той ще ти е последен. Заклевам се, кралю,

че преди да угасне светликът му, ще те победя и ще те погубя.

От Anhang zur Heimskringla (1893) на Х. Геринг

Аз, който толкоз люде бях, никога не съм бил Онзи, в чиито обятия Матилде Урбах губеше свяст.

Гаспар Камерариус, в Deliciae Poetarum Borussiae (Наслади на боруските поети), VII, 16

Древен е този куршум.

През 1897 година той бе изстрелян срещу президента на Уругвай от един младеж от Монтевидео, Аредондо 333, който бе прекарал дълго време в пълно усамотение, за да се знае, че не е имал съучастници. Трийсет години по-рано същият снаряд уби и Линкълн чрез престъпното или магическото дело на един актьор, превърнат от словата на Шекспир в Марк Брут, убиеца на Цезар. В средата на седемнайсети век ръката на отмъщението пак си послужи с него, за да отнеме живота на Густав Адолф Шведски 334сред публичната хекатомба на едно сражение.

Преди това куршумът бе други неща, защото питагорейското преселение на душите не е присъщо само на хората. Той бе копринената връв, която получаваха везирите на Ориента, той бе пушките и щиковете, разгромили защитниците на Аламо 335, бе и триъгълното острие, отсякло главата на една кралица, бе дървото на Кръста и тъмните гвоздеи, пронизали плътта на Спасителя, бе отровата, която предводителят на картагенците пазеше в железен пръстен на ръката си, бе и ведрата чаша, изпита една вечер от Сократ.

А в самата зора на времето той бе камъкът, запратен от Каин срещу Авел, и занапред ще бъде много други неща, които днес дори не можем да си представим, но които ще имат силата да заличат човешкия род и неговата чудна, крехка участ.

Дай, Боже, същностното еднообразие на тази разнородна сбирка (събрана не от мен, а от самото време, и съдържаща някои отдавнашни творби, които не дръзнах да преработя, защото съм ги писал с други възгледи за литературата) да се окаже не тъй очевидно, както географското и историческото разнообразие на темите. От всички книги, които съм изпратил в печатницата, никоя, струва ми се, не е толкова лична, колкото тази пъстра и безпорядъчна антология, и то именно защото изобилства с отражения и интерполации. Малко неща съм преживял, а много съм прочел. Или по-скоро, малко неща съм преживял, които да са по-достойни да останат в паметта ми, отколкото мислите на Шопенхауер или словесната музика на Англия.

Един човек си поставя за задача да нарисува света. С течение на годините насища едно пространство с образи на провинции, на кралства, на планини и заливи, на кораби, острови, риби, стаи, инструменти, звезди, коне и хора. И малко преди смъртта си открива, че този търпелив лабиринт от линии всъщност очертава собственото му лице.