Хорхе Борхес - Смърт и компас

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 31 октомври 1960 г.

Без да си поставям предварително такава цел, посветих моя дълъг живот на литературата, преподаването, безделието, на спокойните приключения на диалога, на филологията, за която не зная почти нищо, на тайнствения опит на Буенос Айрес и на онези изумителни неща, които не без известно високомерие носят названието метафизика. В живота ми не липсваше и дружбата на неколцина приятели, а в крайна сметка това е важното. Мисля, че нямам нито един враг или пък, ако имам, никога не съм бил уведомен за това. Истината е, че могат да ни наранят единствено хората, които обичаме. Сега, в седемдесетата година от живота ми (фразата е на Уитман), публикувам тази пета книга със стихове.

Карлос Фриас ми предложи да се възползвам от предговора, за да изложа естетиката си. Както бедността ми, така и волята ми се опълчват срещу този съвет. Не притежавам естетика. Времето ме научи на някои хитрости: да избягвам синонимите, които страдат от недостатъка да загатват въображаеми различия; да избягвам испанизмите, аржентинизмите, архаизмите и неологизмите; да предпочитам ежедневно употребяваните думи пред необичайните; да вмъквам в разказите си обстоятелствени черти, изисквани понастоящем от читателите; да симулирам лека неувереност, защото действителността може да е точна, но паметта не е; да разказвам събитията така, сякаш не съм ги разбрал напълно (това го научих от Киплинг и от исландските саги); никога да не забравям, че установените норми не са задължителни и че времето ще има грижата да ги отмени. Подобни хитрости или привички със сигурност не могат да съставят естетика. Освен това нямам доверие в естетиките. Като цяло те не са нищо повече от безполезни абстракции; различни са не само за всеки автор, но даже и за всеки отделен текст и не могат да бъдат нищо друго освен случайни творчески стимули или инструменти.

Това, както вече споменах, е петата ми стихосбирка. Разумно е да се предположи, че няма да е по-добра или по-лоша от останалите. Към огледалата, лабиринтите и мечовете, които моят примирен читател вече е свикнал да очаква, са прибавени две нови теми — старостта и етиката. Последната, както е добре известно, постоянно е вълнувала един скъп приятел, с когото ме запозна литературата — Робърт Луис Стивънсън. Една от добродетелите, заради които предпочитам протестантските народи пред католическите, е тяхната загриженост за етиката. Милтън е искал децата в неговата академия да получат познания по физика, математика, астрономия и естествени науки, а д-р Джонсън отбелязва в средата на осемнайсети век: „Благоразумието и справедливостта са предимства и добродетели, които съответстват на всяко време и място; ние винаги сме моралисти, а геометри — само понякога“.

На тези страници съжителстват — в хармония, надявам се — формите на прозата и поезията. Бих могъл да се позова на знаменити предшественици — „Утешението на философията“ на Боеций 336, разказите на Чосър, „Хиляда и една нощ“; все пак предпочитам да заявя, че тези отклонения ми изглеждат случайни и бих искал тази книга да се чете по-скоро като стихосбирка. Един том сам по себе си не е естетически факт, а физически обект между други такива; естетическият момент може да настъпи само докато този том се пише или чете. Често се твърди, че белият стих е просто типографски призрак; мисля, че в това твърдение се спотайва грешка. Отвъд ритъма си типографската форма на стиха служи, за да обяви на читателя, че той трябва да очаква поетично чувство, а не сведения или разсъждения. Някога копнеех за мощния дъх на Псалмите 337или на Уолт Уитман; след толкова години откривам, не без известна меланхолия, че съм се ограничил с няколко класически стъпки — александрийския стих, единайсетстъпния и хептаметъра.

В една милонга съм се опитал да подражавам почтително на цветистата дързост на Аскасуби 338и на строфите от предградията.

Поезията е не по-малко загадъчна от останалите елементи на света. Някой сполучлив стих не може да ни накара да се възгордеем, защото е дар от Сляпата съдба или Духа; единствено грешките ни са наши собствени. Надявам се читателят да открие в моите страници нещо, което да си струва да запомни; красотата на този свят е обща.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 24 юни 1969 г.

Разказаха ми тази случка в Тексас, но в действителност бе станала в друг щат. Главният герой е само един, въпреки че всяка история има хиляди главни герои — видими и невидими, живи и мъртви. Струва ми се, че се е казвал Фред Мърдок. Бил висок на ръст — нещо типично за американците, нито рус, нито тъмнокос, с профил, сякаш изсечен с брадва, и твърде пестелив на думи. Нищо особено нямало у него, не притежавал даже онази преднамерена чудатост, която е присъща на младежите. Бил почтителен по природа и не се отнасял недоверчиво към книгите, нито пък към хората, които ги пишат. Намирал се точно в онази възраст, когато човек още не знае кой е, и е готов да се впусне във всичко, което случаят му предостави — персийската мистика или неизвестния произход на унгарския език, алгебрата или приключенията на войната, пуританщината или оргиите. В университета го посъветвали да се заеме с изучаването на туземните традиции. Някои западни племена все още са запазили редица езотерични обреди; преподавателят му, човек вече на години, му предложил да поживее в един резерват, да наблюдава обичаите и да узнае тайната, която шаманите разкриват на новопосветените. А щом се върнел, щял да напише дисертация, която да бъде публикувана от ръководството на института. Мърдок приел идеята с ентусиазъм. Един от предците му бил загинал в пограничните войни; този отколешен расов конфликт сега го обвързвал със задачата му. Несъмнено предвиждал трудностите, които го очаквали; трябвало най-напред да спечели доверието на червенокожите, за да го приемат като свой. Ала все пак се впуснал в това дълго приключение. Повече от две години живял в прерията, спял зад кирпичени стени или направо под открито небе. Ставал преди съмване и лягал на смрачаване; започнал да сънува на език, който не бил езикът на предците му. Приучил небцето си на груби, сурови вкусове, покривал се със странни одежди, забравил приятелите си и града, започнал да мисли по начин, който логиката му отхвърляла. През първите месеци на обучението тайно си водел бележки, които по-късно скъсал — може би за да не събуди подозрението на околните, а може би защото вече не се нуждаел от написаното. След изтичането на срока, определен предварително чрез упражнения от духовно и физическо естество, жрецът му наредил да се постарае да запомня сънищата си и да му ги разказва на разсъмване. Мърдок установил, че в нощите, когато имало пълнолуние, сънувал бизони. Споделил тези повтарящи се сънища с учителя си, който най-сетне му разкрил тайното учение на племето. Една сутрин, без да се сбогува с когото и да било, младежът си тръгнал.