Владислав Реймонт - Селяни

Изведоха колата на пътя и Рохо се качи.

— Па не забравяй Куба, трябва да се наглежда! — рече той на тръгване.

— Не ще го оставя сам, няма да забравя.

Обаче веднага забрави, запомни само толкова, та каза на Южа за ядене, а сам се върна на трапезата, прилепи се яко и тъй сърдечно към бутилката, че скоро забрави за всичко на тоя свят.

А пък Южка, понеже беше добро момиче, събра в една паница каквото можа, наля в едно шишенце доста водка и на драго сърце му занесе.

— Куба, хапни си малко да разбереш и ти от сватбата!

— Бог да те награди! Струва ми се колбаса, хубаво мирише, усещам.

— Нарочно я понагреях, та да ти се услади. — И тя му бутна паницата в ръка, понеже в конюшнята беше тъмно. — По-напред си изпий водката.

Той я изпи до дъното.

— Поседни малко, така ми е лихо сам… — рече той и започна да мляска, да гризе, да дъвче, но нищо не можеше да преглътне.

— Веселят се, а?

— Такава сватба, толкова народ, в живота си не съм виждала по-голяма…

— То се знае, Борина се жени, не е за чудене! — прошепна гордо той.

— Разбира се, а татко тъй се весели и все подир Ягуша ходи.

— Може ли инак… угледна, хубава в лицето като някоя дворянка!

— Знаеш ли, а Шимек Доминиковичин все около Настка Голембова се увърта.

— Не ще позволи старата, у Насткини десет гърла са на три морги.

— Затова тя, където й попадне, ги гони и все ги следи.

— Кмета тука ли е?

— Забавлява другите и най-много дрънка, Ямброжи също.

— Така си е редно, щом са на такава сватба, у такъв стопанин! У Антекови не знаеш ли що става? — попита той тихо.

— Как не, на мръкване прескочих до тях, занесох на децата месо, банички, хляб… А той ме изгони от къщи и хвърли след мене, каквото бях занесла… Заинатил се е и така е сърдит, така сърдит, че… пък една немотия и един плач у тях… Ханка само се кара със сестра си, па като че ли и за косите са се хващали вече.

Куба нищо не рече, а само изсекваше носа си и някак по-бързо дишаше.

— Южо — рече той след малко, — кобилата нещо попъшква и току ляга от снощи, сигурно ще се жреби… понаглеждайте я. Нещо да пийне й пригответе. Как пъшка! Бедничката, милата! Пък аз нищо не мога да й помогна… страшно съм отслабнал… съвсем без сили съм останал…

Той се измори и млъкна, сякаш заспиваше.

Южка бързо си отиде.

— Цешке, Цешо! Цешо… — завика той, като идваше, на себе си.

Кобилката заръжа и се дръпна, та юздата се опъна и задрънка.

— Барем веднъж да си хапна до насита! Ще получиш, ще получиш и ти своето, кученце, само недей скимтя…

Напразно се опитваше, облизваше и миришеше, но не можа, ръката му безсилно се отпусна и той я скри под сламата, без да изпуща каквото има в нея.

— Божичко, толкова много! Никога в живота си не съм имал толкова, а не мога!

Мъка притисна душата му и сълзи потекоха по лицето му; плачеше горчиво, та дори захлипваше като оскърбено дете.

— После ще си хапна, ще си почина малко и ще се нагостя — помисли си той.

Но и после не можа, потъна в сън, без да изпусне из ръка колбасата и без да усети, че Лапа тихичко я обгризваше…

Изведнъж той се опомни, защото след вечерята музиката гръмна в къщи тъй силно, че чак стените на конюшнята се затресоха и кокошките закрякаха изплашени в курниците.

Провиквания избухнаха навън и бликаха из къщата като червени огньове в тъмна нощ, като гръмотевици удряха по конюшнята.

Танцуваха разпалено, ечаха смехове, веселба, забава и земята постоянно тътнеше от гонениците и момински крясъци цепеха въздуха.

Куба се вслушваше, но бързо забравяше за всичко, сън го оборваше и отнасяше в някакъв шумен мрак, като че ли под шумни води… в дън размятани от вихрушка гори.

А когато веселбата избухваше още по-силно, когато изглеждаше, че гълчавата и тропотът на удряните до забрава токове раздрусват къщата, той се посъбуждаше, измъкваше душата си из мрака, излизаше от своя унес, връщаше се от страшните далечини и слушаше…

Понякога се опитваше да яде или пък тихо, сърдечно шепнеше:

— Цешке, Цешо, Цешо!

А душата вече бавно го напущаше и се носеше по света като птичка божия; още се въртеше, още блуждаеше, още не можеше да се откъсне и долиташе от време на време до свещената земя, за да си почине от умората, да притули сиротинския си плач в човешката врява; тя наминаваше между любими, вървеше между живи, обръщаше се жално към братя и молеше за помощ от сърцата им, докато, подкрепяна от божията сила и милосърдие, се носеше към някакви пролетни поля, към онези пространни, необхватни, обвити с вечно сияние и радост божии угари.