Владислав Реймонт - Селяни

И все по-нагоре, по-далече летеше, чак там…

… Чак там, дето вече не се чува човешки плач, ни въздишки, ни жални стенания на душата…

… Там, дето само благовонни лилии ухаят, дето цветни поля шумят с медена сладост, дето звездни реки текат по пъстро оцветени дъна, дето е вечен ден.

… Там, дето се чуват само тихи молитвени песни и неспирно се носят като мъгли благовонни пушеци, дето звънчета звънят и органи тихо свирят и постоянно става свето жертвоприношение, дето праведници, ангели и светци в оня свещен, безсмъртен божи храм с песни славят бога! Дето човешката душа само се моли, въздиша, плаче от радост и се весели заедно с господа во веки веков.

Натам се стремеше измъчената и жадна за почивка душа, душата на Куба.

А къщата неспирно танцуваше и от все сърце се веселеше, дори с по-голямо желание от вчера, защото по-обилно черпеха и повече канеха. И танцуваха до припадане.

Кипяха вече като вода над силен огън, а щом малко поотслабнеха, музиката гръмваше с нова сила и те като блъсната от вихър нива се огъваха, втурваха се, тропаха с крака и с песни и викове дружно и разпалено се понасяха в нов танц.

Душите им вече съвсем замираха от жега, кръвта вреше, умът отлиташе, сърцата се забравяха в танци и всяка жилчица трептеше в такт, всяко движение беше танц, всяко провикване песен, всички очи светеха от радост и веселие.

И така продължи през цялата нощ, до зори!

А денят наставаше тежко и тихо, утринният здрач сееше смътни, непрогледни камари облаци, а тъкмо пред изгрев-слънце изведнъж стана мрачно и притъмня, заваля сняг. Отначало прехвърчаше рядко и се въртеше из въздуха като борови иглички във ветровит ден, докато най-сетне заваля здравата.

Снегът се сипеше като през гъсто сито, падаше право, равно, еднообразно и без шум и застилаше покриви, дървета, плетища и цялата земя като с избелено възсиво предиво или като с пух.

Тъкмо и сватбата се свърши, оставаше само да се съберат вечерта в кръчмата на ново пиене, но сега почнаха да се разотиват по домовете си. Само шаферите и шаферките начело с музиката се събраха вкупом на пруста пред къщи и в един глас запяха последната песничка:

А в същото време Куба слагаше душата си под светите нозе на бога.

Зимата наставаше…

— все още се бореше с есента и с рев блуждаеше по сините далнини като някой лют и гладен звяр, и не знаеше човек кога ще се засили, ще връхлети и ще впие острите си зъби в света…

— все още пършолеше понякога ситен, сив сняг — есенен сняг…

— все още дохождаха вцепенени, посинели от болест дни, досадни, разпъшкали се, гноясали, цели изпълнени с вайкане и мъждиви с ледена светлина — дни като мъртъвци, та птиците бягаха с крясък към горите, и водите по-тревожно бълболеха и течеха лениво, сякаш опечалени от страх, и земята трепереше, а всяко създание вдигаше разтревожени и плахи очи към север — към бездънната шир на облаците…

— все още нощите биваха есенни; слепи, глухи, размътени и пълни с разръфани мъгли и блясъци на мъртви звезди — гнили нощи на тръпно мълчание, пропито със сподавен вик на тревога, пълни с болезнени въздишки, колебания, внезапни затишия, кучешки вой, блъскане на помръзнали дървета, тъжни гласове на птици, които търсят подслон, страшни викове на изгубени в тъмнината пустоши и кръстопътища; с шум от някакви крила, със сенки, спотаени до стените на вдървени къщи, с пълзящи викове, със страшни привидения, неразбрани провиквания, ужасни мляскания, пронизителни стенания…

— все още понякога от мрачните ширини на оловното небе на запад се изтъркулваше червено грамадно слънце и падаше тежко като бъчва с разтопено желязо, от която избухваше кървав кипеж и катранени пушеци, черни, прошарени с пламнали факли, така че целият свят потъваше в отражения на пожари.

И дълго, дълго в нощта гаснеха и застиваха на небето кървави отблясъци, та хората казваха:

— Расте зимата и ще се превърне в люти вихри.

И зимата растеше, растеше всеки ден, всеки час, всеки миг.

Докато най-сетне дойде.

Най-напред долетяха първите вести.

Някак си веднага след Света Варвара, закрилница на леката смърт, в тиха отмаляла утрин дойдоха първите краткотрайни немирни ветрове, обхождаха земята със скимтеж като ловни кучета, хапеха нивите, ръмжеха срещу храстите, поразкъсаха снеговете, раздърпаха градините, изпометоха с опашки пътищата, понесоха се над водите и мълчаливо откъсваха по нещо от старите стрехи и огради. И пак се извиха и със скимтеж избягаха в гората — а след тях още надвечер се запоказваха из мрачините дългите съскави и сякаш бодливи езици на вихрите.