Владислав Реймонт - Селяни

И тръгна полека по междите, шепнеше полугласно молитви и с ясен, пълен с любов поглед обгръщаше нивята…

Редици жени се червенееха по картофищата… картофи с грохот се изсипваха в колите… нейде още оряха за сеитба… черди шарени крави пасяха по угарите… дълги пепеляви лехи пъстрееха вече от гъсто поникналото жито… или пък гъски като снежни кръпки се белееха по окосените пожълтели ливади… някъде крава промучаваше… огньове горяха и дълги сини плетеници от дим се носеха над нивите… Кола затропаше, плуг драснеше о камък… ту отново тишина обгръщаше за миг земята, та се чуваше дори глухият шум на реката и тракането на воденицата, скрита в гъсталака от пожълтели дървета зад селото… ту пък песенчица се понасяше или незнайно откъде изникнал вик политаше ниско, блъскаше се о бразди и долчини и се губеше без ехо в есенната сивота, по оплетените със сребърни паяжини стърнища, из запустелите сънни пътища, над които навеждаха тежки червени глави офиките… ту брануваха нива и облак от сив прах се вдигаше след браната срещу слънцето, провличаше се и падаше по хълма, а изпод него, сякаш из облака, бос, гологлав, с превързано през рамо платнище, вървеше полека мъж, загребваше семе от платнището и сееше с еднообразен, набожен и благославящ земята размах, стигаше до края на нивата, насипваше семе от чувала, обръщаше се и бавно се приближаваше към хълма, така че на слънцето се виждаше най-напред разчорлената му глава, след това раменете и най-сетне изпъкваше цял — все със същото благославящо движение, със същия този свещен замах той пръскаше житото, което като златен прах се извиваше и падаше на земята.

Свещеникът вървеше все по-бавно. Понякога спираше да си почине, ту се обръщаше към своите сиви коне, вглеждаше се в момчетията, които замеряха с камъни една голяма круша, а те, щом го зърнаха, припнаха като пилци към него да целуват ръкава на расото му със скрити отзад ръце.

Той ги погали по главите и наставнически рече:

— Но не чупете клоните, защото догодина няма да берете круши.

— Ние не брулим круши, ами там има гардже гнездо — обади се най-смелото.

Свещеникът се усмихна благо и наскоро пак се спря при копачите.

— Помага бог!

— Дал бог добро, благодарим! — отговориха те в хор, изправиха се и тръгнаха всички да целунат ръка на любимия свещеник.

— Даде господ това лято картофи, а? — каза той, като подаваше на мъжете отворената си табакера с енфие. Те взимаха скромно с пръсти, но се стесняваха да го смръкнат пред него.

— Така си е, картофи като котешки глави… и по много на гнездо.

— Хм, затова пък свинете ще поскъпнат, че всеки ще поиска да си храни.

— Вече и без това са си скъпи, измряха от болест през лятото, па и прусаците ги търсят.

— Така е, така е. Ами чии картофи вадите?

— На Борина са тия картофи.

— Няма го тука, та не мога да позная.

— Тате отиде с човека ми в гората.

— Ах, ти ли си, Ханко, какво правиш? — обърна се той към младата хубава жена с червена забрадка на глава. Тя хвана през престилката си ръката му и я целуна, понеже ръцете й бяха зацапани с пръст.

— Какво прави момченцето, дето го кръстих по жътва?

— Благодаря ти, отче, здраво е и гълчоли това-онова.

— Хайде, останете си със здраве.

— Благодарим на бога.

И свещеникът свърна надясно към гробищата, отвъд селото, при пътя с тополите.

Дълго и мълчаливо гледаха нататък неговата стройна, малко наведена фигура и чак когато премина ниската каменна ограда на гробищата и тръгна между гробовете към параклиса всред пожълтели брези и червени кленове, езиците им се развързаха.

— По целия свят няма по-добър — подхвана една от жените.

— Ех, искаха да го отведат в града… ако тате и кмета не ходиха да молят епископа, нямаше да го имате… Копайте, бре хора, копайте, че скоро ще се мръкне, а картофите са множко! — думаше Ханка, като изсипваше коша си върху жлътналите се на земята сухи картофени стъбла.

Бързо и мълком се заеха за работа, та се чуваше само забиването на мотиките в твърдата пръст, а понякога и сухият звън на желязото о камък. Сегиз-тогиз някой изправяше наведена и оболяла снага, въздъхваше дълбоко, поглеждаше безсмислено към сеяча пред тях и отново копаеше, избираше жълтите картофи из сивата пръст и ги хвърляше в изправения пред себе си кош.

Бяха петнайсетина души, най-вече стари жени и коморници 3 3 Безимотни селяни, които нямат дори свои къщи. — Б.пр. , а зад тях се белееха две дървени триножни, под които час по час проплакваха увити в пелени деца.